Светец (обичай)
Предлага се тази статия да се обедини със страницата Слава (празник). |
Светец или слава е традиционен празник от централната част на Балканския полуостров, отбелязван от дадено семейство ежегодно на определен християнски празник, най-често през зимата. Обичаят е разпространен в по-голямата част от Сърбия, където е превърнат в елемент на националната идентичност, и в много съседни области – Западна България, Македония, Косово, Черна гора, части от Албания, Босна и Херцеговина, Далмация и Румъния.
Денят на славата се запазва през поколенията, като се предава патрилинеално, а жените приемат деня на славата на своите съпрузи.[1] По тази причина на много места семействата, почитащи един и същ светец, се смятат за родствени и браковете между техни членове са забранени.[2]
В Сърбия обичаят най-често се нарича слава, а в българските области – светец, светъц, стопанин, служба, курбан. Власите в Тимошко го наричат свинтул.[2]
Произход редактиране
Етнографите свързват обичая светец с култа към прадедите, празнуван в по-далечното минало. Според тези хипотези празникът е отбелязван в чест на покровител на дома, някой виден член от къщата (т. нар. задруга, която обединява няколко семейства) или рода, който след смъртта си става дух-покровител на къщата и домочадието. След време на него му се приписват чудотворни избавления на дома или на някой от рода, придобивайки статута на небесно същество и в негова чест се устройват празници и жертвоприношения. С трайното навлизане на християнството в обичайната система, този стопан-покровител започва да се нарича „светец“ и за ден на неговия празник се е избирал денят на християнския светец, който се пада на същия ден (или най-близко до него). Този празник е първообразът на днешния Имен ден, който в миналото не е бил познат.
Жертвоприношението и гозбите за трапезата редактиране
На този ден задължително се принася някакво животно в жертва на покровителя. За жертвено животно се избира теле, овен или шиле. Телето и овенът се разсичат на късове и готвят, като главата и краката се варят цели; шилето обикновено се пече цяло като след това се прави на късове.
От гозбите на трапезата присъстват различни варива (ориз, фасул, грах, булгур), зеле, картофи, кромид и праз лук, но никога не се приготвят като чорба – те винаги са яхния с месо. Ако празникът се пада в период на пости, то на трапезата не присъства месо (с изключение на риба), но ястията отново не бива да са приготвени като чорба.
За празничната трапеза се месят и два вида обредни хлябове. Единият е посветен на Бога (в смисъл върховното божество), а другият на духа-покровител. Първите са наричани боговица, богов хляб, божи колак и др., а вторите светец, кравай, колак и др.
Освен месото, гозбите и обредните хлябове, на трапезата задължително трябва да присъства и т. нар. коливо – варено жито. То се поднася с мед, захар, счукани орехи; украсява се със стафиди, зърна грозде, резенчета плодове.
Вечерница редактиране
Вечерта срещу празника са приготвя по-малка трапеза, наричана вечерница, на която присъстват най-близките – роднини или съседи. Тя се приготвя заради вярването, че светецът-покровител пристига още вечерта преди празника. Обикновено вечерницата е правена в Западна България.
Празникът редактиране
Ако в селището има църква или манастир в близост, сутринта стопанинът на къщата, празнично пременен, отива там и се причестява. В църквата се носи и от коливото и хляба, за да бъдат осветени.
На обед в дома се посрещат гости, които са предварително поканени от вечерта. Трапезата с ястията се прекадява. Ако няма свещеник, прекадяването става от стопанина на дома. Ако има свещеник, след прекадяването той, според обичая, разрязва обредния хляб, посветен на светеца (боговицата не се реже – тя стои цяла) и взима парче от него; взима и ухо от главата и два крака от жертвеното животно.
Трапезата не се вдига цял ден – само се принасят нови ястия. Тя се вдига късно вечерта. Празнува се с веселие и песни, като песните, които се пеят, не бива да са любовни.
Патерица редактиране
Патерица се нарича денят след празника. Според народното вярване, на този ден светецът-покровител вече си е отишъл, но в дома е останала неговата патерица, т.е. тоягата, с която се подпира. По този повод отново се устройва трапеза, която вече не е толкова тържествена и много по-скромна. На нея се разчупва боговицата, като половината се запазва и после се разхвърля из нивите и имота за плодородие. От този обичай днес е останал изразът: „Честито на патерица!“
Празникът се чества от цялата задруга, включваща няколко семейства. С течение на времето, когато задругите престават да съществуват като социални единици и се разпадат на отделни семейства, празникът се чества от семейството.
Сходни обичаи редактиране
Лична служба редактиране
Освен описания по-горе обичай, който се изпълнява от цялата задруга, включваща няколко семейства, е позната и „личната служба“ или „слава“. Тя се прави от отделен член на задругата или рода, който се е избавил от някакво сериозно премеждие. Вярва се, че тогава го е предпазил някой светец. Ако денят, в който се е случило премеждието, е патронен празник на светец, обикновено той се избира за личен покровител на избавилия се. Познат е и друг начин за избиране на личен светец-покровител. Събират се най-старите мъже от задругата, на краката на обърнато трикрако столче се палят три свещи, всяка от които е наречена от най-възрастния на отделен светец. Извиква се избавения и го приканват да избере една свещ – която свещ вземе, светецът, на когото е наречена, се определя за негов личен покровител.
Оброк редактиране
Обичаят светец е сходен с оброците, като разграничението между тях понякога е неясно.[2] Ритуалите при оброка са много сходни с тези при светеца, но за разлика от тях се изпълняват не в семейния дом, а на специално обозначено с тази цел място, най-често дърво или оброчен кръст. Освен това някои оброци не са свързани с конкретно семейство, а с дадена местност и се отбелязват от всички, притежаващи имоти в нея.
Еснафска служба редактиране
В миналото всяко еснафско сдружение е имало светец-покровител. Зидарите почитат като свой покровител св. апостол Тома, кожухарите – Св. Илия, чехларите – Свети Спиридон и т.н. На патронния празник на светеца, сдруженията също са устройвали големи трапези за членовете си и за селището.
Отмиране на обичая през 20 век редактиране
По писмени данни обичаят – светец, светъц, служба – в началото на 20 век е напълно жив в днешна Западна България – областите Видин, Монтана, Враца, София, Перник, Кюстендил. Скоро обаче древният ритуал започва да губи мащабност. През 1959 година писателят Марин Младенов пише, че в царибродското село Сливница „някогашното излизане на „светъц“ принадлежи на миналото.“[3]
Бележки редактиране
- ↑ Павлов, Тихомир. „Българите в Моравско и Тимошко. История, език, нрави, обичаи, поверия, борби и очаквания. Днешният моравчанин“, Издание на Комитет на Западните покрайнини, София, 1931, стр. 160 – 161
- ↑ а б в Груев, Михаил. Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те – 50-те години на XX век. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0450-5. с. 316 – 321.
- ↑ Младенов, М. Сливница, в. „Братство“, г. І, бр. 6, Пирот, 1 септември 1959, с. 6.
Литература редактиране
Димитър Маринов. Избрани произведения, Т. I, стр. 717 – 720.