Тарас Шевченко

украински поет и художник

Тарас Шевченко (на украински: Тара́с Григо́рович Шевче́нко) е известен украински поет, художник и политически деец. Литературното му наследство се смята за основа на украинската литература. Шевченко е оставил литературни произведения на украински и руски език, а също така и произведения на живописта. През 1923 г. Тарас Шевченко е приеман за първоучител на българската поезия с оглед влиянието, което е оказал върху творчеството на Петко Славейков и Любен Каравелов.[1]

Тарас Шевченко
украински художник и писател
украински художник и писател
Роден 9 март 1814 г.(1814-03-09)
Починал 10 март 1861 г. (на 47 г.)
Санкт Петербург, Руска империя
Националност украинец
Подпис Taras Shevchenko’s signature.gif
Уебсайт
Тарас Шевченко в Общомедия

БиографияРедактиране

Шевченко се ражда в семейство на крепостни селяни. Когато е на 10 години, умира майка му, а когато е на 12 – и баща му. Следват много тежки години за сирачето, което пасе стада овце и помага на местния свещеник и учител. Учи се на изобразително изкуство в родния си край. Неговият помешчик Павел Енелгардт (един от 4-те най-едри земевладелци в Украйна, владеещ 18000 души), го взема като придворен живописец – първо във Вилно, а после и в Санкт Петербург, където той се запознава и прави силно впечатление на елита на изобразителното изкуство в Русия. Карл Брюлов се решава да откупи свободата на младия Тарас от неговия господар, като за целта събира исканите от Енелгардт 2500 рубли (равняващи се по стойност на 45 килограма чисто сребро). За целта Брюлов русува картина която е продадена чрез търг, в който участва и императорското семейство.

В Петербург Шевченко става студент при Брюлов в Художествената академия, издържа се с много гравюри и картини. Там той започва своята литературна дейност основно на украински език, за което поема редица критики от властта и руските литературни критици, за това че пише на „мужицкия език“ или „малоросийското наречие“. Той няколко пъти се връща обратно в родината си, където се сблъсква с реалностите на все още закрепостените си роднини и познати от детството, но и неговата слава на художник и поет го свързва с украински поети и интелектуалци, но и представители на местното дворянство, които му симпатизират.

Най-плодотворният и щастлив период от живота му е между 1840 и 1847 година, когато излизат негови стихосбирки.

През април 1846 година става член на тайната украинска организация „Кирило-Методиево братство“, в чиято програма са идеите за украинско национално възраждане, панславизъм под формата на славянска конфедерация, демокрацията и социалното равенство (включително отпадане на крепостничеството). През 1847 г. повечето членове на организацията са арестувани и претърпяват различни наказания за своята политическа дейност. Следствието не доказва членството на Шевченко в организацията, но въпреки това решава да го накаже за неговата литературна дейност. В свой доклад, началникът на „Трето отделение“ (политическата полиция на Руската империя), Ф. А. Орлов отбелязва, че е:

... съчинявал стихове на малоруски език с най-възмутително съдържание. В тях той ту изразявал плач по мнимото поробване и бедстване на Украйна, ту възглашавал за славата на хетманското управление и предишните свободи на казачеството, ту с невероятна дързост изливал клевети и жлъч към личности от императорския дом.[2]

Наказан е с военна служба в Орската крепост (в планината Урал, днешната Оренбургска област на Руската федерация), без право да пише и рисува. Той нарушава забраните, за което е арестуван втори път и заточен в днешен Казахстан, където продължава тайно да рисува и да пише. Той е освободен през 1857 със смъртта на Николай Първи, но остава под наблюдение на тайната полиция до края на живота си. Един от последните му проекти е Буквар на украински език наречен „Южноруски буквар“ за ползване в неделните училища, който печата в 10000 екземпляра на собствени разноски. Въпреки че самият буквар не нарушава никакви закони и цензурата не го спира от разпространение, Руската православна църква го обявява за еретичен и затваря неделните училища, които го продават.

Умира през 1861 година в Санкт Петербург, няколко месеца преди отпадането на крепостничеството в Руската империя.

Първите преводи на поезията му на български език, са от преди Освобождението (60-те години на 19 век) и са от Любен Каравелов и Райко Жинзифов, върху чието творчество оказва влияние.[3]

В по-ново време творчеството му се превежда от Крум Кюлявков, Николай Хрелков, Ваня Петкова, Людмил Стоянов, Мария Грубешлиева, Камен Зидаров, Ангел Тодоров, Богомил Райнов, и Димитър Методиев.[3]

През пролетта на 2009 г. е открит паметник на поета, на площад „Възраждане“, в София.

Външни препраткиРедактиране

ИзточнициРедактиране

  1. Утринна поща - Независим ежедневен информационен вестник / Ред. Н. Венедиков - Варна; Кооп. печ. Гутенберг / брой 10, 10 март 1923 г., стр. 1
  2. А. Ф. Орлова Николаю I о деятельности Кирилло-Мефодиевского общества. — 26 мая 1847. //
  3. а б Узунов, Стефан. ТРАДИЦИИ ПРИ ОТБЕЛЯЗВАНЕТО НА ЮБИЛЕИТЕ ЗА ТАРАС ШЕВЧЕНКО В БЪЛГАРИЯ. // Българска украинистика, специално издание, 2014. с. стр.49.