Уикипедия

Богомил Райнов

Богомил Николаев Райнов е български писател и професор по естетика.

Богомил Райнов
Роден19 юни 1919 г.
Починал8 юни 2007 г. (87 г.)
Професияписател
НационалностFlag of Bulgaria.svg България
Активен период1942 – 2007
Жанркриминален роман, шпионски роман, белетристика, поезия, мемоари
Направлениесоциалистически реализъм
НаградиДимитровска награда (1952, 1969)
Ордена „Георги Димитров“ Орден „Кирил и Методий“ Герой на социалистическия труд
ДецаМаня Райнова, Диана Райнова, Иванка Райнова
Уебсайт
Народен представител в:
VII НС   VIII НС   IX НС   

БиографияРедактиране

Син е на писателя, философ и художник академик Николай Райнов и брат на скулптора Боян Райнов. Участва в Съпротивително движение през Втората световна война. Членува в марксически кръжоци. Член е на БКП от 1944 г.[1]

Бил е главен редактор на в. „Стършел“. Известно време е доцент във Висшия институт за изобразителни изкуства „Николай Павлович“.[2].

От 1953 до 1960 г. е аташе по културата в българското посолство в Париж, като по това време закупува различни произведения на изкуството, изложени в Националната художествена галерия.[3]

Член на ЦК на БКП от 1976 г. Подпредседател от 1967 г. и заместник-председател от 1972 г. на СБП. Член-кореспондент на БАН от 1974 г.

Заедно със Светлин Русев участва в подбора и закупуването на картини на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Парите са държавни, отпуснати по настояване на Людмила Живкова.[4]

ТворчествоРедактиране

Сътрудничи на в. „Вестник на жената“, „Ученически подем“, „Светлоструй“, „Литературен живот“, „Литературен критик“, на сп. „Изкуство и критика“ и др. За първи път негови творби са публикувани през 1936 г. във в. „Вестник на жената“.

Има научни публикации в областта на естетиката, изкуствознанието и културологията. Автор е на многобройни монографии за изобразителното изкуство, история на теософията, криминални и шпионски романи, чийто главен герой е Емил Боев, както и романизирани автобиографии. Романите му са много популярни, издават се по няколко пъти в големи тиражи.

В една от последните си книги – „Людмила“, дава интересни сведения за задкулисието в българския културен и политически живот през 80-те години на 20 век и опитът да се разчупи тесногръдието и отвори врата към света на свободната култура.

След смъртта на Богомил Райнов са публикувани книгите му „Лека ни пръст“ и „Писмо от мъртвец“, изпълнени с груби нападки срещу Александър Жендов, Борис Делчев и Радой Ралин.[5]

Признание и наградиРедактиране

Заслужил деятел на културата (1965), народен деятел на културата (1971), герой на социалистическия труд (1976). Носител на „Димитровска награда“ (1952, 1969).

През 2006 г. е удостоен с държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“.[6]

Критика на дейността муРедактиране

Богомил Райнов е силно противоречива фигура в българската култура. Дългогодишен заместник-председател на Съюза на българските писатели и член на Централния комитет на Българската комунистическа партия, той изиграва голяма роля за налагането на социалистическия реализъм в българската литература и в идеологическия разгром на много „идеологически заблудени“ български писатели, като Александър Жендов, Христо Радевски, Атанас Далчев и други, по време на ранните години на комунистическото управление до падането на Вълко Червенков от власт, както и по-късно.

Известният български литературен критик Борис Делчев го нарича в дневника си „подлец и полемист от висока класа“, „човекоядец“, „дясната ръка на култа и негова ударна сила, един от моралните убийци на Жендов“.[7] Българската поетеса и преводачка Невена Стефанова го нарича „талантлив угодник“.[8] Радой Ралин му лепва прословутия прякор „Погодил Номерайнов“.[9]

 
Паметна плоча на Богомил Райнов
 
Домът на Райнов на ул. „Елин Пелин“ 32, София

Избрана библиографияРедактиране

Романи и повести
Стихосбирки
  • „Стихове“ (1940)
  • „Стихотворения“ (1941)
  • „Сталин“ (поема, 1944)
  • „Стихотворения“ (1949)
  • „Стихове“ (1962)
  • „Любовен календар. Лирична поема“ (1942)
  • „Градски ветрове“ (избрани стихове, 1969)
  • „Стъпки по пясъка. Стихове 1936 – 1986“ (1989)
  • „Облачно“, стихове, 2002, ISBN 954-90442-7-0
Есеистика
  • „Стилът в изобразителните изкуства (увод в стилознанието)“ (1948)
  • „Против изкуството на империализма“ (1953)
  • „Пътищата на ционизма“ (1969), очерк
  • „Ерос и Танатос“ (1971)
  • „Портрети“ (1975)
  • „В името на отца“, биография, ISBN 954-90442-5-4, Продуцентска къща „2 ½“, 2001
  • „Людмила“ (2003)
  • „Тайното учение“ (2003)
  • „Париж"

БележкиРедактиране

  1. ↑ Народни представители в Седмо народно събрание на Народна република България, ДПК „Димитър Благоев“, 1977, с. 76
  2. ↑ Народни представители в девето народно събрание на Народна република България, Изд. Наука и изкуство, 1987, с. 81
  3. ↑ Дейността му по това време е описана в автобиографичната книга „Ерос и Танатос“.
  4. ↑ Как бе източвано културното наследство при Людмила Живкова? (Стенограма на интервю със Светлин Русев в Коритаров Live по Нова телевизия), focus-news.net, 21 март 2007 г.
  5. ↑ Панайотов, Филип. По „Богомил-Райновски“ начин. // Култура, 2010. Посетен на 5 февруари 2010.
  6. ↑ „Богомил Райнов избран за носител на държавна награда за 2006 г.“, mediapool.bg, 31 октомври 2006 г.
  7. ↑ Борис Делчев, „Дневник“, София, 1995, стр. 206, 278 и 467.
  8. ↑ Невена Стефанова, „Талантлив угодник, какво унизително съчетание“, вестник „Култура“, бр. 24, 14 май 2002.
  9. ↑ Любослава Русева, „Добре дошли в музея!“, в. „Дневник“, 14 юни 2007 г.
  10. ↑ Повестта му „Пътища за никъде“ е екранизирана през 1968 г. като „Бялата стая“, с уч. на Апостол Карамитев и Доротея Тончева, реж. Методи Андонов.

Външни препраткиРедактиране

 
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Богомил Райнов.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Богомил_Райнов&oldid=11418038“.