Богомил Райнов
Богомил Николаев Райнов е български писател и професор по естетика.
| Богомил Райнов | |
| български писател | |
| Роден | Богомил Николаев Райнов
|
|---|---|
| Починал | |
| Погребан | Централни софийски гробища, София, Република България |
| Националност |  България |
| Литература | |
| Период | от 1942 г. |
| Жанрове | криминален роман, шпионски роман, белетристика, поезия, мемоари |
| Направление | социалистически реализъм |
| Награди | Димитровска награда (1952, 1969)   |
| Политика | |
| Партия | БКП |
| Народен представител в: VII НС VIII НС IX НС | |
| Семейство | |
| Баща | Николай Райнов |
| Братя/сестри | Боян Райнов |
| Съпруга | Весела Гайтанджиева Лиляна Генова Соня Захариева[1] |
| Деца | Маня Райнова Диана Райнова Иванка Райнова |
| Уебсайт | |
Биография
редактиранеСин е на писателя, философ и художник академик Николай Райнов и брат на скулптора Боян Райнов. Участва в Съпротивително движение през Втората световна война. Членува в марксически кръжоци. Член е на БКП от 1944 г.[2]
Бил е главен редактор на в. „Стършел“. Известно време е доцент във Висшия институт за изобразителни изкуства „Николай Павлович“.[3].
От 1953 до 1960 г. е аташе по културата в българското посолство в Париж, като по това време закупува различни произведения на изкуството, изложени в Националната художествена галерия.[4]
Член на ЦК на БКП от 1976 г. Подпредседател от 1967 г. и заместник-председател от 1972 г. на СБП. Член-кореспондент на БАН от 1974 г.
Заедно със Светлин Русев участва в подбора и закупуването на картини на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Парите са държавни, отпуснати по настояване на Людмила Живкова.[5]
Творчество
редактиранеСътрудничи на вестниците „Вестник на жената“, „Ученически подем“, „Светлоструй“, „Литературен живот“ и „Литературен критик“, на списание „Изкуство и критика“ и др. За първи път негови творби са публикувани през 1936 г. във в. „Вестник на жената“.
Има научни публикации в областта на естетиката, изкуствознанието и културологията. Автор е на многобройни монографии за изобразителното изкуство, история на теософията, криминални и шпионски романи, чийто главен герой е Емил Боев, както и романизирани автобиографии. Романите му са много популярни, издават се по няколко пъти в големи тиражи.
В една от последните си книги – „Людмила“, дава интересни сведения за задкулисието в българския културен и политически живот през 80-те години на 20 век и опитът да се разчупи тесногръдието и отвори врата към света на свободната култура.
След смъртта на Богомил Райнов са публикувани книгите му „Лека ни пръст“ и „Писмо от мъртвец“, изпълнени с груби нападки срещу Александър Жендов, Борис Делчев и Радой Ралин.[6]
Като феномен в литературознанието шпионските повести на Богомил Райнов са изследвани от доцент Морис Фадел през 2022 година.[7]
Признание и награди
редактиранеЗаслужил деятел на културата (1965), народен деятел на културата (1971), герой на социалистическия труд (1976). Носител на „Димитровска награда“ (1952, 1969).
През 2006 г. е удостоен с държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“.[8]
На Богомил Райнов е наречена улица в квартал „Манастирски ливади“ в София (Карта).
Критика на дейността му
редактиранеБогомил Райнов е силно противоречива фигура в българската култура. Дългогодишен заместник-председател на Съюза на българските писатели и член на Централния комитет на Българската комунистическа партия, той изиграва голяма роля за налагането на социалистическия реализъм в българската литература и в идеологическия разгром на много „идеологически заблудени“ български писатели, като Александър Жендов, Христо Радевски, Атанас Далчев и други, по време на ранните години на комунистическото управление до падането на Вълко Червенков от власт, както и по-късно.
Известният български литературен критик Борис Делчев го нарича в дневника си „подлец и полемист от висока класа“, „човекоядец“, „дясната ръка на култа и негова ударна сила, един от моралните убийци на Жендов“.[9] Българската поетеса и преводачка Невена Стефанова го нарича „талантлив угодник“.[10] Радой Ралин му лепва прословутия прякор „Погодил Номерайнов“.[11]
Избрана библиография
редактиране- Романи и повести
- „Инспекторът и нощта“ (1963), екранизиран
- „Пътища за никъде“, повест, екранизирана[12]
- „Умирай само в краен случай“, екранизиран (1978)
- „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ (1971), екранизиран
- „Господин Никой“ (1967, 1971, 1974), екранизиран
- „Голямата скука“ (1971, 1974), екранизиран
- „Бразилска мелодия“, екранизиран
- „Един наивник на средна възраст“ (1975), екранизиран (1976)
- „Реквием за една мръсница“ (1975), екранизиран (1976)
- „Тайфуни с нежни имена“ (1977), ISBN 954-739-712-5, екранизиран
- „Третият път“ (1977)
- „Черните лебеди“ (1977), екранизиран, дъщеря му Диана в главната роля
- „Само за мъже“ (1977, 2003), ISBN 954-445-845-X
- „Денят не си личи по заранта“ (1981), екранизиран
- „Не ме разсмивай“ (1983, 1989)
- „Тихият кът“ (1999)
- „Ченге втора употреба“ (2000)
- „Цветовете на болката“ (2004)
- „Тайната“ (2005), ISBN 954-739-691-9
- „Магичен фенер“ (2005), ISBN 954-739-607-2
- „Тютюневият човек“
- Стихосбирки
- „Стихове“ (1940)
- „Стихотворения“ (1941)
- „Сталин“ (поема, 1944)
- „Стихотворения“ (1949)
- „Стихове“ (1962)
- „Любовен календар. Лирична поема“ (1942)
- „Градски ветрове“ (избрани стихове, 1969)
- „Стъпки по пясъка. Стихове 1936 – 1986“ (1989)
- „Облачно“, стихове, 2002, ISBN 954-90442-7-0
- Есеистика
- „Стилът в изобразителните изкуства (увод в стилознанието)“ (1948)
- „Против изкуството на империализма“ (1953)
- „Пътищата на ционизма“ (1969), очерк
- „Ерос и Танатос“ (1971)
- „Портрети“ (1975)
- „В името на отца“, биография, ISBN 954-90442-5-4, Продуцентска къща „2 ½“, 2001
- „Людмила“ (2003)
- „Тайното учение“ (2003)
- „Париж"
Родословие
редактиране| Иван Райнов (1860 – 1944) | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Николай Райнов (1889 – 1954) | Стоян Райнов (1894 – 1978) | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Богомил Райнов (1919 – 2007) | Боян Райнов (1921 – 2005) | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Бележки
редактиране- ↑ Ковачев, Пенчо. Първородният внук на Богомил Райнов се прекръщава, за вземе името на прочутия си дядо // 24 часа, 28 януари 2019. Посетен на 8 юни 2023.
- ↑ Народни представители в Седмо народно събрание на Народна република България, ДПК „Димитър Благоев“, 1977, с. 76.
- ↑ Народни представители в девето народно събрание на Народна република България, Изд. Наука и изкуство, 1987, с. 81.
- ↑ Дейността му по това време е описана в автобиографичната книга „Ерос и Танатос“.
- ↑ Как бе източвано културното наследство при Людмила Живкова? (Стенограма на интервю със Светлин Русев в Коритаров Live по Нова телевизия) Архив на оригинала от 2012-01-27 в Wayback Machine., focus-news.net, 21 март 2007 г.
- ↑ Панайотов, Филип. По „Богомил-Райновски“ начин // Култура, 2010. Посетен на 5 февруари 2010.
- ↑ ФАДЕЛ, Морис. Детективи, разузнавачи, Студена Война: криминалната и шпионската литература в сравнителна перспектива. Дисертация за придобиване на научна степен „Доктор на науките“. София: Нов български университет, Магистърски факултет, 2022, с. 108. Достъпно от: https://ras.nacid.bg/api/reg/FilesStorage?key=6cbb8d65-93c1-4f88-8ef0-490d4332bf48&mimeType=application/pdf&fileName=Disertacia%20Moris%20Fadel.pdf&dbId=1.
- ↑ „Богомил Райнов избран за носител на държавна награда за 2006 г.“, Mediapool.bg, 31 октомври 2006 г.
- ↑ Борис Делчев, „Дневник“, София, 1995, стр. 206, 278 и 467.
- ↑ Невена Стефанова, „Талантлив угодник, какво унизително съчетание“, в. „Култура“, бр. 24, 14 май 2002.
- ↑ Любослава Русева, „Добре дошли в музея!“, в. „Дневник“, 14 юни 2007 г.
- ↑ Повестта му „Пътища за никъде“ е екранизирана през 1968 г. като „Бялата стая“, с уч. на Апостол Карамитев и Доротея Тончева, реж. Методи Андонов. 11. Антоанета Алипиева "Вълкът единак. Богомил Райнов" (монография), Балкани, С., 2022.
