Теофил Минов
Теофил Минов е български зограф от Македония, представител на Дебърската художествена школа.[1][2]
| Теофил Минов | |
| български зограф | |
 Автопортрет от „Свети Димитър“ в Тешово, 1883 – 1885 г. | |
| Роден |
1860 г.
|
|---|---|
| Починал | 1911 г.
|
| Семейство | |
| Род | Минови |
| Теофил Минов в Общомедия | |
Биография редактиране
Теофил Минов е роден в 1860 година в мияшкото реканско село Галичник в големия зографски род Минови. Баща му Мино е зограф, както и 12 години по-големият му брат Марко Минов. През 1865 година семейството му се преселва в нервокопското село Каракьой. Живее в Неврокоп, Банско, Разлог, Лъджене, Каменица.[2]
Теофил Минов развива и революционна дейност и е член на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Според някои сведения е бил заточен на Крит.[2]
Умира в 1911 година в Каракьой.[2]
Жени се за Серафина (преди 1850 - 1935) от село Търлис. Синът му Георги Минев е учител и свещеник.[3] Съпругата му Серафина умира през 1935 година в село Карабунар, където се преселва със сина си Георги.[2]
Творчество редактиране
В 1883 - 1884 година Мино Яковлев работи заедно с двамата си сина в църквата „Свети Димитър“ в Тешово, Неврокопско.[1][4] Изписани са галерията (1872 и 1885),[2] целият наос (1883 – 1884), кръщелнята (1883), северната и западната част на притвора (1883, 1885). Изписани са многобройни сцени и образи от библейски сказания, от мировия свят и исторически събития, като стенописите са в реалистичен стил. В апликираната украса по таваните има фигурални композиции. Изрисувани са потретите на ктиторите Парска Какал, х. Стоян Черквар (Шарков) и х. Андон Русьов (убит през 1881). Има редки старозаветни сцени. Сред религиозните сцени са включени и епизоди от българската история, като потушаването на болярския бунт от Борис I. Сцената озаглавена „Наказание Владимирово. Воцарение Симеоново“ е единствена по рода си в страната.[5] Зографският надпис гласи: „Изображиса сеи Божественныи и Свѣщенни Храмъ св. в. м. Димитріѧ Мироточиваго съ иждивението на селското тешовско опщество бивше служащи свщтнци п. Симеон и п. Іоаннъ: 1884 лѣто рукю Марко и Теофилъ Минови отъ с. Каракюи“. Вторият надпис е на изображението на Страшния съд: „Изъ рукою братиѧта Марко и Теофилъ Минови отъ с. Каракой: 1884 г. февруариїѧ 24.“ Тримата оставят и свои автопортрети, надписани ТФ, МН и МР с червени фесове. Облечени са народно - с червени елеци, къси долами и червени пояси. Мино, който е в средата, държи четка и чаша с боя. Стенописите в „Свети Димитър“ са смели, макар да имат недостатъци в рисунката, неправилно тълкуване на формата.[1]
Теофил работи заедно с брат си Марко Минов, с когото са автори на стенописи или икони в църквите „Свети Георги“ в Долна Сушица, Светиврачко (1876), „Успение Богородично“ в Лъки, Неврокопско (1880, 1885), „Свети Никола“ в Червен брег, Дупнишко (1882), „Свети Димитър“ в Тешово, Неврокопско, „Свети Никола“ в Долен, Неврокопско (1887), „Света Богородица Живоносен източник“ в Капатово, Мелнишко (1888), „Св. св. Кирил и Методий“ в Багренци, Кюстендилско (1889).[6][7][2]
Обща икона на Светите Седмочисленици на Марко и Теофил има в софийската църква „Св. св. Петър и Павел“. Иконата е с размери 87 на 148 cm и е надписана „Рукою Марко и Теофил Минови от Македония 1889“. Оригинална е композицията на седемте фитури - в средата в цял ръст са Климент, Кирил и Методий, облечени в архиерейски одежди, а Сава, Горазд, Ангеларий и Наум са в четирите ъгъла.[8]
В 1898 година изписва иконите за храма „Света Троица“ в пашмаклийското село Чакмак кая.[2]
Теофил работи до късните си години заедно с племенника си Мина Марков.[8] В 1910 година двамата изписват църквата „Свети Илия“ в петричкото село Елешница.[2] На следната 1911 година двамата изписват апсидата на църквата „Свети Георги“ в Хаджидимовския манастир. Изобразени са Григорий Богослов, Василий Велики, Йоан Златоуст, Григорий Двоеслов, Методий епископ Моравски, и Кирил славянски просветител. Зографският надпис гласи: „Изписася изъ рѫцетѣ на[8] Теофилъ Миновъ и Георги Димитровъ и Мина Марковъ отъ с. Каракьой 1911.“ Стенописи има и по подтаванните арки - като над северните са сцени от живота на Христос, а над южните - от живота на Богородица. На тавана е Христос Вседържител.[9]
Родословие редактиране
| Яков Бундовски (около 1800 — около 1870) | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Зоица | Мино Яковлев (около 1820 — 1903) | Катерина Яковлева | Милош Яковлев (? — 1892) | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Сестра на Иван Гологанов | Марко Минов | Теофил Минов (1860 — 1911) | Серафина (преди 1850 — 1935) | Леонтий Милошев | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Мина Марков | Георги Минев (? — 1942) | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Бележки редактиране
- ↑ а б в Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, „Наука и изкуство“, 1965. с. 292.
- ↑ а б в г д е ж з и Димитров, Владимир. Църквата в село Сатовча, Наврокопско. In: Стопански и културен живот в Родопите и Тракия (ХIХ-ХХ в.) : сборник с доклади и съобщения от международна научна конференция, Смолян, 14 юни 2017 г. Смолян, Зеа-Принт Смолян. ISBN 9786191960583. с. 33 - 39.
- ↑ Димитров, Владимир. Зографската фамилия Минови и тяхното стенописно наследство. София, Нов български университет, 2012. ISBN 9789545356803. с. 61.
- ↑ Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 407.
- ↑ Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 408.
- ↑ Димитров, Владимир. Зографската фамилия Минови и тяхното стенописно наследство. София, Нов български университет, 2012. ISBN 9789545356803. с. 64 – 65, 238 – 239.
- ↑ Димитров, Владимир. Зографите от фамилията Бундовци (Минови) от Галичник и техните творби в България // Патримониум.мк 4 (7 – 8). 2010. с. 461.
- ↑ а б в Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, „Наука и изкуство“, 1965. с. 293.
- ↑ Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, „Наука и изкуство“, 1965. с. 294.