Вижте пояснителната страница за други личности с името Филип III.

Филип III Смелия (на френски: Philippe le Hardi; * 3 април 1245, замък Поаси, Франция; † 5 октомври 1285Перпинян, погребан в абатството Сен Дени) е крал на Франция от 1270 до 1285 г.

Филип III
Philippe III de France
крал на Франция
Роден
Починал
ПогребанБазилика „Сен Дени“, Сен Дени, Франция
Религиякатолицизъм
Управление
Период12701285
Предшественик Луи IX
Наследник Филип IV
Семейство
РодКапетинги
БащаЛуи IX
МайкаМаргарита Прованска
Братя/сестриМаргарета Френска
Агнеса Френска
Робер дьо Клермон
СъпругаИсабела Арагонска (28 май 1262 – 28 януари 1271)
Мария Брабантска (21 август 1274 – 5 октомври 1285)
ДецаФилип IV
Шарл Валоа
Луи д'Еврьо
Благш Френска
Маргьорит Френска
Филип III в Общомедия

Произход редактиране

Филип е втори син на Луи IX Свети и Маргарита Прованска. Своето име получава в чест на своя прадядо Филип II Август. През 1260 г., след смъртта на своя по-голям брат, Луи става наследник на престола.

Крал на Франция (1270 – 1285) редактиране

 
Филип III

На 25-годишна възраст Филип се възкачва на френския престол. Нерешителен по характер, той следва политиката на своя баща. Голямо влияние върху него имат първо Пиер дьо ла Брос, а след това и чичо му Шарл I Анжуйски, крал на Неаполитанското кралство.

Отстъпвайки пред настояването на Шарл Анжуйски, Филип ІІІ поставя кандидатурата си за престола на Свещената Римска империя, но без успех. Заради Шарл Анжуйски се замесва и в конфликт с Арагон.

Филип има и собствени интереси в Арагон. През 1275 г. той отстоява Навара от претенциите на кралете на Кастилия и Арагон, но неговото застъпничество за френската принцеса, омъжена за сина на Алфонсо X Кастилски и лишена от права след смъртта на мъжа си (1276), не довежда до желаната цел. Още по-неудачно се оказва навлизането на френски войски в Арагон, предприето след Сицилианска вечерня по настояване на Шарл I Анжуйски. Папа Мартин IV, предан на Шарл и Филип, отлъчва Педро III Арагонски от църквата, обявява го за свален от престола и на негово място назначава един от по-младите синове на Филип ІІІ – Шарл Валоа. Френската войска и френския флот, изпратени на кръстоносен поход за осъществяване на тези проекти, претърпяват провал: флотът е на два пъти разбит, а армията, задържана в своето настъпление при крепостта Херона, става жертва на болести. Филип, който лично командва своите войски, също заболява и умира по време на отстъплението към Херона.

Така приключва последната година от царуването (1285) на Филип ІІІ, който служейки на интересите на чичо си Шарл I Анжуйски (загубил Сицилианското кралство от арагонския владетел Педро III) при неуспешния опит да превземе Арагон, губи живота си.

Филип умира на 5 октомври 1285 г. в Перпинян. Погребан е до първата си съпруга Изабела Арагонска в базиликата „Сен Дени“.


 
Сребърна монета на Филип III

Брак и потомство редактиране

 
Сватбата на Филип III и Мария Брабантска

Филип III се жени два пъти:

  1. ∞ 28 май 1262 г. в катедралния храм Клермон за Изабела Арагонска (* 1247; † 28 януари 1271), инфанта на Арагон, дъщеря на краля на Арагон Хайме I и Йоланда Унгарска. От нея има четирима сина:

2. ∞ 21 август 1274 за Мария Брабантска ( * 1254, † 1321), дъщеря на херцога на Брабант Хендрих III и Аликс от Бургундия; Мария е кралица на Франция от 1274 до 1285 г. Брачния договор е подписан във Венсен, а коронацията ѝ е на 24 юни 1275 г. в Светата капела на Париж. От брака се раждат три деца:

  • Луи (* 1276, † 1319), основател на династичен клон Еврьо, пер на Франция
  • Бланш Френска (* 1278, † 1305), от 1300 г. съпруга на Рудолф I Хабсбург
  • Маргьорит Френска (* 1282, † 1317).

Източници редактиране

  1. Ferdinand Hoefer, Nouvelle Biographie générale [lire en ligne [archive]] ; parfois les dates du 12 août et du 30 août sont données.
  2. Alain Erlande-Brandenburg, , Arts et métiers Graphiques,‎ 1975, p. 30
  3. Fabricio Cárdenas, , Perpignan, Ultima Necat,coll. „ Les vieux papiers “,‎ 2014, 141 p. (ISBN 978-2-36771-006-8, notice BnFno FRBNF43886275)
  4. к:1 2 Zotz T. Philipp III. der Kühne // Die französischen Könige des Mittelalters. Von Odo bis Karl VIII. – München: Verlag C.H. Beck, 2006, S. 177.