Цоло Тодоров

Цоло Тодоров е български революционер, сред организаторите и ръководителите на Белоградчишкото въстание от 1850 година.

Цоло Тодоров
български революционер
Роден	Белимел, днес България
Починал	юни 1850 г. Белоградчик, днес България

Детство

За детството на Цоло Тодоров се знае малко. Той е роден в чипровското село Белимел. Когато е на дванадесетгодишна възраст родителите му, подложени на преследвания и гонения от турците в родното му село се изселват в село Толовица, Видинско. На следващата година местен спахия съсича невръстния брат на Цоло – Павелчо. Една година по-късно Цоло убива от засада убиеца на брат си и бяга в Сърбия. Започва работа като ратай. Жени се и се установява в Щип, където жена му почива при раждане, а той оставя детето си за отглеждане. За следващия период от около десет години не се знае нищо за живота му.

Зряла възраст

Около двадесет и пет годишен, Цоло се завръща в Толовица и става овчар. При събирането на данъка в натура Цоло прави впечатление на началника на видинския гарнизон, тъй като разделил младите животни от старите и ги сортирал по цвят и качества в различните яхъри, и е произведен в събирач на този вид данък за целия Видински санджак. Определен е за „баш кнез“ на Толовица и околните села Макреш, Горни Турчин, Подгоре, Раяновци, Раковица и Рабиша. Тодоров получава правото да очертае границите на селата, като започне от село Толовица, което той извършва, възседнал един бял кон. Цоло Тодоров става най-едрият земевладелец и съответно данъкоплатец в целия санджак, както личи от данъчните регистри. Построява си къща в Толовица, но се установява в Белоградчик, където се задомява с бездетна жена на име Стойна.

Белоградчишко въстание

Въпреки заеманото високо положение във Видинския санджак, социално-икономическите условия и политическата обстановка довеждат до участието на Цоло Тодоров в назряващите революционни събития, като той ги оглавява, и се превръща в инициатор и един от главните ръководители на Белоградчишкото въстание от 1850 година.

В началото на годината в Раковишкия манастир, разположен в отдалечена планинска местност, се събира комитет, който взема решение въстанието да започне на 1 юни. В манастира се пази като изключително ценна реликва „кървавото съзаклятие“ – документ, подписан с капки кръв от участниците. В списъка са двеста имена, предимно башкнезове от цялата област. За ръководители са избрани кнез Цоло Тодоров, кнез Петко Маринов, кнез Иван Кулин, Вълчо Бочов Куюмджията, Лило Панов, Първан Стамболията и други. Изработва се план за военните действия. Според него въстаниците ще бъдат разделени на три подразделения, които ще атакуват и поставят под обсада Видин, Белоградчик и Лом. За ръководител на Ломския отряд е избран капитан Кръстьо, дядо Игнат от село Раковица е поставен начело на Белоградчишкия отряд, а Първан Върбанов – на Видинския.

Въстанието започва на 1 юни в с. Воднянци, като капитан Кръстьо повежда хората си към Лом. Селяните са въоръжени с брадви, вили, колове, малцина имат огнестрелно оръжие. Разгромени са от малобройния, но тежко въоръжен Ломски гарнизон. Капитан Кръстьо е убит, Иван Кулин се насочва с отблъснатите въстаници в помощ на обсадата на Белоградчик.

Петко Маринов обсажда Видин начело на няколко хиляди селяни. Омер паша Латас получава нареждане да извърши спешно поход от Босна и Херцеговина към Видин, но когато пристига въстаниците са отдавна разгромени от местния гарнизон и отряди на башибозука, след като разузнаването е донесло, че са зле въоръжени.

Връх във военно отношение е обсадата на Белоградчик. Той е обсаден на 8 юни от повече от десет хиляди селяни, които в продължение на десет дни го държат под обсада с изградени три укрепителни линии. Между селяните е имало неколцина, които са посещавали военна школа в Белград, участвали са в сражения в Сърбия: капитан Петко Маринов и капитан Кръстьо. Въстаниците и тук са зле въоръжени: с парите, дадени от Цоло Тодоров и другите селски първенци, действително са закупени пушки от Сърбия, но при една от доставките барутът се оказва примесен с пепел, което го прави негоден за употреба. Въстаниците удържат артилерийския огън, но не могат да предприемат атака, тъй като са въоръжени само с хладни оръжия и само някои хора имат пушки. След разгрома на въстаниците при Лом и Белоградчик турците обединяват силите си и атакуват. При първите сражения са отблъснати. Предприетата нова офанзива на 19 юни завършва с поражение за българите. След окончателния разгром на въстанието турците се отдават на нечувани жестокости, за които подробни сведения събират всички дипломатически представители в Цариград и Белград.

Няколко дни преди началото на въстанието обаче, Цоло Тодоров и неговите съратници сред първенците от Белоградчик са арестувани, което именно дава повод за възникване на една от версиите, че Стойна, съпругата на Цоло, е издала съзаклятието на властта. Друга версия е, че сръбското правителство е информирало валията на Видин за преговорите за доставки на оръжие и барут.

Арестуваните са отведени в калето на Белоградчик и са подложени на изтезания. По-специално е било отношението към Тодоров като към предишно доверено на властта лице. От него се искало да признае, че е извършил грях пред Бога, като се е надигнал срещу установения ред на нещата, но той не се съгласява. Тогава отсичат първо лявата му китка и я поставят за няколко секунди в пламъка на огъня, за да се затвори раната. След което искат от него да признае, че е извършил грях и да го заявява публично пред раята, където и както му кажат, след което ще го пуснат и той пак ще си бъде Цоло Тодоров, господарят и чорбаджията. Цоло отвръща с мълчание и така мълчи, докато последователно отсичат и дясната му китка, и стъпалата на краката му. Чак след това е обезглавен заедно с другите арестувани. Останалите не са били подложени на това изтезание, тъй като не са били обществено значими фигури.

Наследство

Въпреки заслугите, които Тодоров има към историята на Видинския санджак и Белоградчишкото въстание от 1850 г., за него няма подробна биография, обособена като отделен научен труд. Най-подробните извори са изследването „Въстанието в Северозападна България през 1850 г.“ на историка Страшимир Кучев и историческия роман „Лето 1850“ на писателя Владимир Зарев.

На лобното място на Тодоров и другите посечени първенци се издига възпоменателна плоча. Родната му къща музей в село Толовица не функционира, така както е затворен за посещения освен в един ден в годината и Раковишкият манастир, също архитектурно-исторически паметник.

Неговото име носи днес улица в Белоградчик.

Литература

• Страшимир Кучев, „Въстанието в Северозападна България през 1850 г.“
• С. Ванков, „Въстанието във Видинския санджак през 1850 г.“, ръкопис в Института за история към БАН
• Д Маринов, „Политически движения и въстания в Западна България (Видинско, Ломско, Белоградчишко)“, СбНУ С., 1890 г.
• Г. Г. Димитров, „Княжество България“, I. II. Пловдив, 1896 г.
• Димитър Цухлев, „История на града Видин и неговата околност (Видинско, Кулско, Белоградчишко)“

Външни препратки

• „История на българското Възраждане“, Иван Стоянов
• Откъс от „Лето 1850“, Владимир Зарев Архив на оригинала от 2009-08-01 в Wayback Machine.