Атила Зафиров
Атила Спасов Зафиров е български офицер (генерал-майор).
| Атила Зафиров | |
| български генерал | |
| Битки/войни | Сръбско-българска война Балканска война Междусъюзническа война Първа световна война |
|---|---|
| Образование | Национален военен университет |
| Дата и място на раждане | |
| Дата и място на смърт | |
Биография
редактиранеРоден през 1858 година е в Калофер, където баща му, Спас Зафиров, е учител. Спас Зафиров произхожда от видния възрожденски учителски род Зафирови от Пещера и е борец за църковна и национална независимост.[1]
Зафиров завършва Пловдивското класно училище през 1877 година. Участва като доброволец в Руско-турската война (1877 – 1878). След Освобождението постъпва в командата на волноопределяющите се, а по-късно във Военното училище в София. Завършва с втория випуск на 30 август 1880 г. и е произведен в чин подпоручик. Следва в стрелкова школа в Русия. На 30 август 1883 година е произведен в чин поручик. По време на Съединението е командирован в руската армия за усъвършенстване на подготовката си, но след обявяване на мобилизацията се завръща.[1]
Сръбско-българска война (1885)
редактиранеПрез Сръбско-българската война (1885) командва Комщицкия отряд, който разбива батальона на майор Милошевич на 6 ноември при селата Ропот и Комщица. Под командването на Коста Паница участва в боевете при Славиня, Височка Ржана и Пирот. За проявеното мъжество и умелото си командване е награден с Орден „За храброст“ IV степен.
На 24 март 1886 г. е произведен в чин капитан. Участва в преврата на 9 август 1886 г., включително и в конвоя, който екстрадира княз Александър Батенберг от страната. След контрапреврата Зафиров е уволнен от армията и емигрира в Русия, където служи в руската армия. През юли 1895 г. е произведен в чин щабскапитан, през 1898 – капитан, а на 16 юни 1898 г. – майор. През същата година се завръща в България и служи в 22-ри пехотен Тракийски полк и 9-и пехотен Пловдивски полк. От 1904 година е подполковник, а от 1910 година – полковник.
Балкански войни (1912 – 1913)
редактиранеПрез Балканската война и Междусъюзническата война (1912 – 1913) командва 26-и пехотен Пернишки полк. Отличава се при превземането и защитата на връх Повиен през октомври 1912 година. Участва в отбиването на турския десант при Шаркьой. Награден е с Орден „За храброст“ III степен.
След войните полковник Атила Зафиров е военен комендант на българските части, разположени в Ксанти, Западна Тракия. Директорът на гимназията в града, Коста Николов, го описва по следния начин:
| „ | ... корав българин, учтив, справедлив към всички. Той правеше чест на българското офицерство, на българската държава и народа. Когато слизаше в чаршията, турците отдалеч му ставаха на крака.[2] | “ |
Първа световна война (1915 – 1918)
редактиранеПрез Първата световна война Атила Зафиров командва Трета бригада на Първа пехотна Софийска дивизия (41 и 42 пехотен полк) и се отличава в бовете срещу румънската Девета дивизия при село Сарсанлар (през 1942 г. селото е преименувано на негово име – Зафирово). На 15 август 1917 г. е произведен в чин генерал-майор. За участието си в Първата световна война отново е награден с орден „За храброст“ IV степен.
Генерал-майор Атила Зафиров умира на 24 януари 1922 г. в София в нищета.[1]
По време на военната си кариера служи във Военното училище, в Министерството на войната, като началник на 2-ра дивизионна област, а през 1918 г е генерал за поръчки.[3]
Семейство
редактиранеАтила Зафиров е женен и има 3 деца.
Военни звания
редактиране- Подпоручик (30 август 1880)
- Поручик (30 август 1883)
- Капитан (24 март 1886)
- Майор (2 август 1896)
- Подполковник (1904)
- Полковник (1910)
- Генерал-майор (15 август 1917)
Награди
редактиране- Военен орден „За храброст“ II (1917), III (1913) и IV степен (1885)
- Княжеский орден „Свети Александър“ II степен (1913)
- Руски орден „Свети Станислав“ III степен (1898)
- Руски орден „Свети Георги (орден)“ IV степен (1897)
Източници
редактиране- Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 1 и 2. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 315.
- Съединението 1885 – енциклопедичен справочник. София, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, 1985.
Бележки
редактиране- ↑ а б в Божкова, Диана. Генерал-майор Атила Зафиров, Известия на Националния военноисторически музей, том ХІІІ, София 1999, с. 130 – 133.
- ↑ Николов, Коста. Странстванията на един учител : Спомени на Коста Николов. София, Коралов и сие, 2001. с. 116.
- ↑ Руменин, с. 315