Българо-турски протокол (1909)
Българо-турският протокол от 6 април 1909 година е споразумение, с което Османската империя признава независимостта на Царство България[1] срещу материални компенсации и гаранции за правата на мюсюлманите на българска територия.
Предистория редактиране
Отхвърлянето на трибутарния статут от България на 22 септември 1908 предизвиква остра реакция на османските власти. Срещу отказа на султана от формалния контрол върху външната политика на София и южната част на страната (третирана съгласно Топханенския акт като османска провинция), те настояват за парични компенсации и корекции на границата в района на Одрин и поречието на Арда до Харманли[2]. В отговор на военните демонстрации от османска страна, правителството на Александър Малинов е принудено да свика частична мобилизация на два пъти в рамките на три месеца (октомври 1908 – януари 1909). На предложението му да даде обезщетение от 10 милиона е отвърнато с искания за 572 милиона лева. През ноември 1908 българският пратеник в Цариград Андрей Ляпчев предлага максимума, на който София е готова – 82 милиона лева.[3]
Развръзката в дипломатическата криза настъпва през януари 1909, когато руският външен министър Александър Изволски предлага общоприемлива формула за уреждане на материалните последици от акта на 22 септември. Съгласно неговото предложение, в началото на март е постигнато предварително споразумение – Руско-турски протокол (1909), с което Русия отписва част от контрибуциите, които Османската империя ѝ дължи след войната от 1877 – 1878 година. В замяна на това, османската страна се съгласява да се откаже от финансовите си претенции към България и да признае независимостта ѝ. След като българското правителство се съгласява да поеме дълг към Русия в размер на 82 милиона, на София и Цариград остава да уредят помежду си само въпросите, свързани с имуществото на османската държава и мюсюлманската общност на българска територия.[4]
Съдържание редактиране
Българо-турското споразумение е подписано в Цариград от Андрей Ляпчев и Рифат паша с посредничеството на съглашенските посланици. С подписа на турския външен министър са анулирани членовете на Берлинския договор, учредяващи Източна Румелия като турска провинция и натоварващи България с ежегоден трибут и пропорционален дял от османския държавен дълг.[5]
Под натиска на Австро-Унгария и Германия в протокола е включен член, осигуряващ обезщетение за вложителите в Компанията на Източните железници, които отстъпват активите си в Южна България. Компенсациите са договорени през юни от Ляпчев в директни преговори с ръководството на компанията.
Протоколът задължава българското правителство да заплати на Османската империя за правата ѝ върху телеграфа, пощите, фаровете и санитарната служба на своя територия. България поема и задължението да гарантира свободно изповядване на вярата и равенство на мюсюлманите с останалите си граждани, договорена е и организацията на мюсюлманските общини и съставяне на комисия за вакъфските имоти.[5]
Другите условия, по които Ляпчев преговаря, а именно защита на българите в империята, утвърждаване на Екзархията, прокарване на железница от Македония (Куманово) до българската граница, митнически съюз[6], остават извън споразумението.
Значение редактиране
Българо-турският протокол слага край на опасността от война между двете държави и на Балканската криза, предизвикана от обявяването на българската независимост, както и от австро-унгарската анексия на Босна и Херцеговина. Броени дни след сключването му, независимостта на България е призната от всички Велики сили.[5]
Вижте също редактиране
Източници редактиране
- ↑ Известник - вестник:седмичник, издател П. Глушков, Варна, бр. 31, 14 април 1909 г., стр. 1
- ↑ Тодорова, Цветана и др. История на външния държавен дълг на България 1878 – 1990 г., част 1. София, Българска народна банка, 2009. ISBN 978-954-8579-18-6. с. 122. Посетен на 15 февруари 2015.
- ↑ Стателова, Елена и др. История на българската дипломация 1879 – 1913 г. София, Фондация Отворено общество, 1994. ISBN 954-520-038-3. с. 390 – 396.
- ↑ Стателова 1994, с. 398.
- ↑ а б в Стателова 1994, с. 402 – 403.
- ↑ Стателова 1994, с. 392.