Отваря главното меню

Българска земска войска

(пренасочване от Българската земска войска)
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Българска земска войска.

Българска земска войска (на руски: Болгарское земское войско) е наименование на военни формирования от българи във въоръжените сили на Руската империя, главно от български доброволци, с командири първо за кратко генерал Павел Турчанинов и после капитан Дмитрий Ватикиоти:

Българска земска войска
NHMB-Seal-Bulgarian-land-troops-1810.jpg
Печат на Българската земска войска от 1810 г. Експонат на НИМ
Информация

БЗВ в Руско-турската война (1810 – 1812)Редактиране

Самостоятелни отряди (1810 – 1811)Редактиране

Въоръжените сили от българи в помощ на руската армия в Руско-турската война започват да се създават през 1810 г. Образувани са 4 самостоятелни доброволчески отряда[1] при руската армия със съдействието на Софроний Врачански и неговите привърженици след призивите му към българите и към Русия и за освобождение на България с въстание в страната, комбинирано с руска намеса. Отличават се водачите Никола Вукич, Тодор Даскалов, Павел и Димитър Македонски. От вътрешността на България свещеници и учители изпращат сведения за броя и местоположението на турските войски. Отличават се свещеникът Пантелеймон от Свищов, габровският търговец Васил Андреев, врачанският чорбаджия Димитър Хаджитошев и др.

Голям е броят на хайдутите, присъединили водените от тях чети към русите в тази война против турците. Известен е Златьо Кокарчоолу от Сливен, паднал в тежък отчаян бой с турци в 1810 г. край Сливен, след като заклал 35 души около себе си, докато най-сетне се подпалил барутът в чантата му и така бил разкъсан от взрива. Известен е и Коньо от Драгуданово „брадатият войвода“, прекарал в Балкана от 1810 чак до 1825 г., макар и да имал повече от 100 сражения с турците, изгубил само 2 души, починал мирно в Букурещ[2].

Русите превземат Силистра, Никопол, Русе, и се придвижват на юг, разездите им достигат района на Предбалкана. Това довежда до надигане на българите в редица области. В направлението Габрово – Шипка – Казанлък са съсредоточени няколко хиляди въстаници, готови „да последват примера на сърбите“[3]. През есента на 1810 г. голяма турска войска е спряна в Шипченския проход от въстаническия отряд. Високата порта полага големи усилия, за да се справи с въоръжените отряди в Разградско, Русенско, Беленско, Варненско и другаде.

Руско формирование (1811 – 1812)Редактиране

Руското командване създава военни формирования от гърци и от българи, които наброяват по няколко хиляди души от всяка народност.

През май 1811 г. от Антон Яковлевич Коронелли[4], по нареждане на новоназначения командващ Молдовската армия руски генерал Михаил Кутузов, е сформирано единно бойно формирование от 6 батальона със свое знаме и печат. В неговия състав влизат българи от Влашко, Молдова и Украйна, както и бежанци, преминали Дунав по време на самата война.

Първоначално е под командването на генерал Павел Турчанинов, а на 10 юни същата година за пряк негов пряк командир е назначен щабс-ротмистър (капитан) Дмитрий Павлович Ватикиоти от болградското българско село Табака. За командири на подразделения са назначени българите Сава Бинбаши, Хаджи Христо, Георги Мамарчев и др. В сформираната Гръцка земска войска, командвана от гърка Николаос Пангалос, също има много българи.

Личният състав на Българската земска войска наброява над 3000 души[4][5]. Допълнително руското командване разчита на още около 12 000 въоръжени българи в направлението към Търново за разузнаване, пътеуказване, снабдяване, диверсии срещу противника и спомагателни акции или общо в подразделението и извън него на 15 000 души под оръжие[3][6]

Задачите ѝ първоначално са охрана на крепостите и населените места, защита на българските преселници и разузнавателни операции в тила на противника.

Българската земска войска в 1811 г. дава съществен принос, като спасява цялото артилерийско въоръжение на армията, за което лично Кутузов пише: „Находившейся тогда в Кузуг всей Армии Артелерийский парк с помощью российской и вооруженной им болгарской команды защитил от неприятельского нападения, который два раза покушался зажечь оный ночью“.[7]

Особено се отличават българите от формированието заедно с чети в победните сражения при Русе, Тутракан и Силистра, с. Батин и пр. Храбростта и заслугите им в щурма на Силистра силно впечатляват ген. Кутузов[3]. След това охраната на града е поверена на 400 бойци от него[6]. Българското опълчение широко се ползва за борба с турските разбойници и башибозук, безчинстващи около Букурещ и в дълбочина по пътя от Силистра до Шумен[8].

След подписването на Букурещкия мирен договор на 29 май 1812 г. формированието е разпуснато[9].

БЗВ във Френско-руската война (1812)Редактиране

Само месец по-късно започва Френско-руската война. Българската земска войска отново е свикана и от края на август същата година е в състава на Лейбгвардейския Литовски полк със същия командир, но с ограничена численост от малко над 400 щика[10].

При нашествието на войските на Наполеон в Русия Литовският полк е в армията, командвана от ген. Кутузов. Българите от отличават се в битката при Бородино на 7 септември 1812 г. По-късно, водени от командира си Дмитър Павлович, действат в тила на предните френски войски, участват в многобройни схватки с тях, взаимодействат с отряда на знаменитите партизани на Денис Давидов, участват в бойните действия в Германия и Франция и на 19 март Литовският полк с другите войски влиза победоносно в Париж[10]. След края на войната формированието е демобилизирано.

След разпускането на БЗВРедактиране

След войната повечето участници в Българската земска войска се установяват в Южна Бесарабия. Те се опитват да получат статут на военни заселници, подобно на донските казаци, но руското правителство отхвърля искането им.

Много участници във войската се включват в бунтовническите групи на гръцката освободителна организация „Филики етерия“ във Влашко и Молдова. Някои участват в следващата Руско-турска война в чети, отряди (например на кап. Мамарчев) и следващото българско опълчение в нея, известно като Български доброволчески корпус на полк. Иван Липранди.

Вижте същоРедактиране

ИзточнициРедактиране

  1. Г. Г. Литаврин, Краткая история Болгарии, стр. 198
  2. К. Иречек, История на българите, стр. 565
  3. а б в Богомил Колев, Участие на българи в Руско-турските войни в края на XVIII и началото на XIX век и надеждите за освобождение, в-к „България“, 21 юли 2014
  4. а б М. М. Фролова, Вооруженные отряды болгар в истории русско-турецких войн XIX в., „Армия и флот“ (военное обозрение), 27 октября 2014
  5. Прошение капитана Коронелли... РГВИА Ф. 395 „Инспекторский департамент“, опись № 6/312, 1817, 1 отд. 1 стол, арх. 737, стр. 13
  6. а б Янко Гочев, „Легендарният борец за освобождение капитан Георги Мамарчев – жертва на руско-турските репресии“, уебсайт „Сите българи заедно“, 2010 г.
  7. Архив внешней политики Российской империи. Ф.1 „Административные дела“ р. IV. ОП. 5, д. № 292, 1818 – 1820 л.л. 11, 11 об., 12
  8. ((ru)) Джулия Коронелли и Евгений Иванов. Антон Коронелли – попечитель болгарских переселенцев. // 2010-09-02. Посетен на 2019-04-12.
  9. ((ru)) М. М. Фролова. Вооруженные отряды болгар в истории русско-турецких войн XIX в. // 2014-10-27. Архивиран от оригинала на 2015-01-11. Посетен на 2019-09-28.
  10. а б История села Табаки, Allbest.ru, 24 ноември 2012
  • Дойнов, Стефан. „Българите в Украйна и Молдова през Възраждането (1751 – 1878)“. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 2005. ISBN 954-322-019-0.

Външни препраткиРедактиране