Гръцка война за независимост
Гръцкото въстание за независимост (на гръцки: Ελληνική Επανάσταση του 1821), наричано също Гръцка революция и познато в българската историография като Гръцка завера (заради Филики Етерия)[2], е въоръжената борба в еялета на Архипелага за независимост от Османската империя, която започва през 1821 г. и приключва през 1832 г. с Константинополския мирен договор, по силата на който се одобрява създаването на независимо Кралство Гърция. Гръцкото въстание за независимост е най-значимото събитие в историята на съвременна Гърция. [3][4]
| Гръцка завера с война за независимост | |||
| История на Османската империя | |||
 По часовниковата стрелка: лагерът на Георгиос Караискос във Фалер; изгарянето на османска фрегата от гръцки пожарен кораб; битката при Наварино; Ибрахим паша в Египет при Третата обсада на Мисолонги | |||
| Информация | |||
|---|---|---|---|
| Период | 21 февруари 1821 – 12 септември 1829 г. | ||
| Място | Балкански полуостров, Беломорие | ||
| Резултат | • Константинополски договор (1832) • Установяване на Кралство Гърция | ||
| Страни в конфликта | |||
| |||
| Сили | |||
| |||
| Жертви и загуби | |||
| |||
| Гръцка война за независимост в Общомедия | |||
Още Екатерина Велика след Кючуккайнарджийския договор прокарва първия гръцки проект, след неуспешното Морейско въстание.
Френската революция и последвалите я Наполеонови войни замразяват идеята. Виенският и последвалия го Веронски конгрес въвеждат в международните отношения термина източен въпрос, което ще рече означение на съществуващите още от началото на XVIII век проблеми с османското наследство на „болния човек“ да се поставят на масата за разрешаване. Като цяло Свещеният съюз подкрепя англо-френската инициатива и заради властващия османски султан Махмуд II, за когото се твърди, че е син на Накшидил валиде султан, втора братовчедка на Жозефин дьо Боарне – първата императрица на Франция и съпруга на Наполеон Бонапарт.
Създаването на организацията за гръцката завера започва още през 1814 г. в Одеса, където е учредена Филики етерия от няколко патриоти, руски поданици от гръцки произход. През 1818 г. седалището на организацията се мести в Цариград. С подкрепата на богатата гръцка диаспора във Великобритания и САЩ, и с помощта на симпатизанти в Западна Европа и с тайната помощ от Русия, заговорниците заплануват бунт срещу султана.
_-_Theodoros_Vryzakis_(1819-1878).jpg)
Въстанието срещу османската власт е вдигнато от група заговорници, водена от Александър Ипсиланти – предимно руски офицери от гръцки произход, т.е. дейци с военна подготовка и опит. Ипсиланти начело на въоръжена група пресича на 6 март 1821 г. руската граница на река Прут и навлиза на територията на днешна Молдова. На 1 май 1821 г. е разбит от османската армия при Галац.
Междувременно на 25 март избухва въстание в южната част на Пелопонес, което в рамките на 3 месеца обхваща целия полуостров, част от Същинска Гърция, Крит, Кипър и някои Егейски острови. Въстаниците завземат голяма площ. На 22 януари 1822 г. е свикано първото Народно събрание в Пиада (близо до Епидавър). Гръцките андарти обявяват независимостта на Гърция от Османската империя, приемайки демократична конституция. Военните действия срещу османските сили продължават сравнително успешно. В отговор на съзаклятието, в Константинопол е публично обесен за назидание цариградският патриарх Григорий V. Това е възприето изключително неодобрително в Западна Европа, като британското и френското правителство започват да подозират, че въстанието е претекст, от който да се възползва Руската империя с цел да овладее някогашния Константинопол. В резултат от западноевропейската политика настъпва разрив сред бунтовниците, който води до междуособна борба. Избухва гражданска война в края на 1823 – май 1824 и през 1824 – 1825 г. [5]
Поради невъзможност за друго, и поради неконтролируемия еничарски корпус, султанът се обръща за военна помощ към своя египетски васал Мохамед Али паша, която молба е последвана от незабавна международна намеса, защото египетски сили под командването на сина на Мохамед – Ибрахим Али се отправят към Егейско море. Ибрахим дебаркира в Пелопонес и се дислоцира в Триполи – административен център на региона.
Междувременно под натиска на общественото мнение в европейските държави за съпричастност към гръцките борци за независимост, се намесват великите сили и изходът от конфликта намира своето бързо разрешение в духа на модерния за времето си филелинизъм. През 1827 г. в Лондон е приета конвенция в подкрепа на независимостта на Гърция. На 20 октомври 1827 г. съвместна британска, френска и руски ескадра под командването на британския вицеадмирал Едуард Кондрингтон навлиза в гръцки води и в четири часовата битка при Наварин, съюзниците разгромяват обединения турско-египетски флот. След морското сражение, френските войски дебаркират на брега и оказват помощта си за разгрома на османците.
След тази победа, съюзниците не предприемат по-нататъшни съвместни действия, насочени към подкопаване на военната мощ на Османската империя, поради настъпили разногласия в лагера относно разделянето на бившите османски владения. Възползвайки се от тази неоценима помощ, Махмуд II през декември 1827 г. (след като е ликвидирал еничарския корпус) обявява война на Русия. Започва Руско-турската война от 1828 – 1829 г., която завършва с безпрецедентен турски разгром и с подписването на Одринския мирен договор от 1829 г., с който Османската империя признава независимостта на Гърция.
На 3 февруари 1830 г. в Лондон е подписан и лондонският протокол, по силата на който е официално призната независимостта на Гърция и от международната общност. До средата на 1832 г. е осъществена и демаркацията на границите на новата европейска държава на линията Арта-Волос.
След успешния край на гръцкото движение за независимост, страната остава независима държава в продължение на близо 2 века (с изключение на периода, в който е окупирана по време на Втората Световна война), сменяйки на няколко пъти формата си на управление. Понастоящем (2022 г.), под името Република Гърция, е част от Европейския съюз.
Вижте също
редактиранеИзточници
редактиране- ↑ The War Chronicles: From Flintlocks to Machine Guns: A Global Reference of ..., Joseph Cummins, 2009, p.50
- ↑ Участие на българите в Гръцката завера. 1821 г.
- ↑ Греческая национально-освободительная революция 1821 – 1829, архив на оригинала от 18 февруари 2005, https://web.archive.org/web/20050218000626/http://www.cultinfo.ru/fulltext/1/001/008/014/237.htm, посетен на 18 февруари 2005
- ↑ Greek War of Independence 1821 – 1832 Архив на оригинала от 2007-09-30 в Wayback Machine. ((en))
- ↑ Nina M. Athanassoglou-Kallmyer French images from the Greek War of Independence (1821 – 1830) Publisher: Yale University Press (September 10, 1989) ISBN 0-300-04532-8 ISBN 978-0-300-04532-1 ((en))