Давид Елазар
Давид Соломон Елазар с псевдоними Иван Белия, Коста, Дайшо е български партизанин и политик от БКП от еврейски произход, заслужител деятел на културата.
| Давид Елазар | |
| български политик | |
| Роден | |
|---|---|
| Награди | Орден „Георги Димитров“ |
| Политика | |
| Партия | Българска комунистическа партия |
| Народен представител в: V НС VII НС VIII НС IX НС | |
Биография редактиране
Давид Елазар е роден на 30 април 1920 г. в София. През 1935 г. става член на РМС, а от 1941 и на БКП. В периода 1938 – 1941 е секретар на РК на РМС в София. Арестуван е интерниран в лагера Кръстополе. От януари 1932 г. е преместен в лагера в Рупел, откъдето избягва през март. От 1 юни 1943 г. става партизанин в партизанска бригада „Чавдар“. Там е командир на чета. От юни 1944 става командир на Шопския партизански отряд. След Деветосептемврийския преврат продължава да членува в РМС, където работи по организационни въпроси. Последователно е секретар на Районен комитет, организационен секретар на Градски комитет, сътрудник на ЦК на РМС. Освен това е първи секретар на Областния комитет на РМС в Плевен и Градския комитет на РМС и на ДСНМ в София. Член е на ЦК на РМС от 1946 до 1947 г., а от 1947 до 1954 г. е член на ЦК на СНМ. От 1951 до 1957 г. г. е заместник-началник на Главното политическо управление на българската народна армия. От 1965 до 1966 г. е заместник завеждащ на отдел „Пропаганда и агитация“. През 1966 г. става завеждащ отдел „Пропаганда и агитация“ при ЦК на БКП. През 1968 г. става директор на Института по история на БКП.[1] Между 1962 и 1966 г. е кандидат-член на ЦК на БКП, а от 1966 до 1990 г. член на ЦК на БКП. Награждаван е с орден „Георги Димитров“, два ордена „9 септември 1944 г.“ I степен, „Народна свобода 1941 – 1944 г.“ II степен, „Кирил и Методий“ I степен и почетното звание „Герой на социалистическия труд“ (указ № 829 от 29 април 1980).[2]