Датчаните (на датски: danskere) са етническа група от северната група на германските народи, които са част от европеидната раса. Те са коренно население на Дания. По–голямата част от датчаните населяват в Дания, значително малцинство населява съседна Германия – южната част на провинция Шлезвиг-Холщайн. Значителна част населяват САЩ, Канада и Аржентина.[1]

Датчани
Портрети на известни датчани (от ляво на дясно): Първи ред – Ханс Кристиан Андерсен  • Нилс Бор  • Ханс Кристиан Оерстед  • Свен I Втори ред – Петер Шмайхел  • Сьорен Киркегор  • Тихо Брахе  • Карен Бликсен
Портрети на известни датчани
(от ляво на дясно):
Първи ред – Ханс Кристиан Андерсен  • Нилс Бор  • Ханс Кристиан Оерстед  • Свен I
Втори ред – Петер Шмайхел  • Сьорен Киркегор  • Тихо Брахе  • Карен Бликсен
Общ брой ок. 7 000 000
Flag of Denmark.svg Дания ~ 4 963 806
Flag of the United States.svg САЩ ~ 1 430 897
Flag of Canada (Pantone).svg Канада ~ 170 780
Flag of Brazil.svg Бразилия ~ 140 000
Flag of Australia (converted).svg Австралия ~ 100 000
Flag of Germany.svg Германия ~ 50 000
Flag of Sweden.svg Швеция ~ 42 602
Flag of Spain.svg Испания ~ 8944
Flag of Greenland.svg Гренландия ~ 6500
Flag of New Zealand.svg Нова Зеландия ~ 3507
Flag of Iceland.svg Исландия ~ 2802
Flag of the Faroe Islands.svg Фарьорски острови ~ 2800
Flag of Ireland.svg Ирландия ~ 809

Език датски език
Религия християни (предимно лутерани)
Сродни групи норвежци, германци, шведи
Map of the Danish Diaspora in the World.svg

Карта с числеността на датчаните по света. (Картата може да включва хора с датски произход или гражданство):   Дания   над 1 000 000 души   над 100 000 души   над 10 000 души

  над 1 000 души
Датчани в Общомедия

ИсторияРедактиране

Ранна историяРедактиране

Дания е била населена от различни германски народи още от древни времена, включително англи, кимври, юти, херули, тевтони и други.[2] Първите споменавания на „дани“ са записани в средата на 6 век от историците Прокопий Кесарийски (на гръцки: δάνοι) и Йорданес (danī), които се отнасят за племе, свързано със свеите, населяващо полуостров Ютланд, провинция Сконе и островите между тях. Франкските летописци от 8 век често се позовават на датски крале. Бобио Орозий от началото на 7–ми век прави разлика между южните датчани, населяващи Ютланд, и северните датчани, обитаващи островите и провинция Скания.

Епоха на викингитеРедактиране

Първото споменаване на датчани в Дания е на рунния камък „Jelling“, който споменава покръстването на датчаните от Харалд I Блутут през 10 век.[3] Между c. През 960-те и началото на 980-те години Блутут създава кралство в земите на датчаните, простиращо се от Ютланд до Скания. Приблизително по същото време той получава посещение от немски мисионер, който, оцелявайки след изпитание от огън, според легендата, убеждава Харолд да приеме християнството.[4]

През следващите години се наблюдава експанзията на датските викинги, която включва Норвегия и Северна Англия в датската Империя на Северно море. След смъртта на Кнут Велики през 1035 г. Англия се откъсва от датския контрол. Племенникът на Свен II (1020 – 74) възстановява силна датска кралска власт и изгражда добри отношения с архиепископа на Бремен, по това време архиепископ на цяла Скандинавия. През следващите векове Датската империя се разраства по цялото южно крайбрежие на Балтийско море.[2] При крал Олаф IV от 14 век Дания придобива контрол над Кралство Норвегия, което включва териториите на Норвегия, Исландия и Фарьорските острови. Майката на Олаф – Маргарета I, обединява Норвегия, Швеция и Дания в Калмарския съюз.[2]

Дания – НорвегияРедактиране

През 1523 г. Швеция извоюва своята независимост, което води до разпадането на Калмарския съюз и създаването на Дания-Норвегия. Дания-Норвегия се развива икономически през 16 век, до голяма степен поради увеличения търговски път през Йоресун.

Реформацията, която възниква в германските земи в началото на 16 век от идеите на Мартин Лутер (1483 – 1546), оказва значително влияние върху Дания. Датската реформация започва в средата на 1520-те години. Някои датчани искат достъп до Библията на собствения си език. През 1524 г. Ханс Микелсен и Кристиерн Педерсен превеждат Новия завет на датски език; мигновено се превърна в бестселър. Тези, които са пътували до град Витенберг в Саксония и попадат под влиянието на учението на Лутер и неговите сътрудници, включват Ханс Таузен, датски монах от Ордена на Свети Йоан Хоспиталиери.

През 17 век Дания-Норвегия колонизира Гренландия.[2]

След неуспешна война със Шведската империя, договорът от Роскилде през 1658 г. премахва областите на Скандинавския полуостров от датския контрол, като по този начин установява границите между Норвегия, Дания и Швеция, които съществуват и до днес. През вековете след тази загуба на територия, населението на историческия регион Сконеланд, което преди това е бил считан за датски, започва да преобладава със шведско население.

В началото на 19 век Дания претърпява поражение в Наполеоновите войни, Дания губи контрол над Норвегия и територии в днешна Северна Германия. Политическото и икономическо поражение по ирония на съдбата предизвика това, което е известно като датския златен век, през който датската национална идентичност за първи път се оформя напълно. Датските либерални и национални движения набират скорост през 1930-те години на 20 век, а след европейските революции от 1848 г. Дания става конституционна монархия на 5 юни 1849 г. Нарастващата буржоазия иска участие в управлението и в опит да предотврати кървава революция и случващо се другаде в Европа, Фредрик VII се поддава на исканията на гражданите. Появява се нова конституция, която разделя властите и дава избирателни права на всички възрастни мъже, както и свобода на печата, религията и сдружаването. Кралят става ръководител на изпълнителната власт.

ИзточнициРедактиране

  1. „Ny forskning: Efterkommere af danske udvandrere taler imponerende godt dansk ude på pampaen“. // politiken.dk, 1 ноември 2018. Посетен на 6 юни 2021. (на датски)
  2. а б в г Waldman & Mason 2006, с. 211–213
  3. daner | Gyldendal - Den Store Danske. // Denstoredanske.dk. Посетен на 2015-03-11.
  4. Adam of Bremen, History of the Archbishops of Hamburg-Bremen, trans. Francis J. Tschan (New York, 2002), pp. 77–78.