Едикт за толерантност

Едикт за толерантност е правителствен указ (едикт), който гарантира толерантността към религиозните малцинства.

Едиктите за толерантност в историята често са били краткотрайни и с времето са били отменяни официално или тихомълком. Терминът има своите корени в латинската дума tolerare – „търпя“ или „понасям“ (вж. също толерантност).

В историятаРедактиране

  • 538 г. пр. н. е. – Едикт на Кир - позволява на израелците да се върнат у дома от изгнание във Вавилон.
  • 30.04.311 г. – Галериев едикт за толерантност – християнството се превръща в толерирана религия.
  • 13.06.313 г. – Миланското споразумение (погрешно често се нарича Милански едикт за толерантност) – свобода на вярата за всички религии.
  • 13.01.1568 г. - Тордиски едикт, Трансилвания – равенство на всички християнски учения, по-специално на католиците, лутеранците, реформираните и унитарианците
  • 1573 г. – Едиктът на толерантността на Варшавската конфедерация осигурява освен религиозна свобода за вероизповеданията на малцинствата, пълни граждански права и политическо равенство с католиците.[1]
  • 1593 г. – Costituzione Livornina гарантира свобода на вярата в тосканския град Ливорно.
  • 13.04.1598 г. – Нантски едикт – толерантност на хугенотите (отменен на 18.10.1685 г.).
  • 1649 г. – закон за толерантност в Мериленд, САЩ.
  • 16.09.1664 г. – Едикт за толерантност в курфюрство Бранденбург – толерантност към протестантските деноминации помежду си.
  • 29.10.1685 г. – Поктдамски едикт – приемане на (реформираните) хугеноти в лутеранска Прусия.
  • 1689 г. – закон за толерантност (toleration act), английският крал разрешава на дисентерите собствени богослужения
  • 1692 г. – Китайският император Канси разрешава мисионирането на йезуитите в Китай.
  • 29.03.1712 г. – Едикт за толерантност от граф Ернст Казимир в Бюдинген. Той гарантира „пълна свобода на съвестта“ и в замяна изисква „да се държат по граждански начин срещу властите и поданиците както е благоприлично, морално и християнски прието в техните домове“. Истинската цел е била да се противодейства на намаляването на населението, причинено от война и чума.
  • 17.06.1773 г. – Едикт за толерантност от Екатерина II в отговор на вътрешни конфликти с мюсюлманските татари. В едикта за толерантност тя обещава да толерира всички вероизповедания в Руската империя, с изключение на големия брой евреи, които са били нейни поданици от първото разделение на Полша.
  • 13.10.1781 г. – патент за толерантност на Йозеф II – Толерантност към малцинства, преследвани преди това в Австрия.
  • 1784 г. – Едикт за толерантност от курфюрст Клеменс Венцеслаус Саксонски – Толерантност към протестантите в Курфюрство Трир.
  • 29.11.1787 г. – Луи XVI приема Версайския едикт в полза на хугенотите.[2]
  • 11.03.1812 г. – Фридрих Вилхелм III от Прусия разширява правата на евреите, които вече са натурализирани в старите пруски части на страната чрез Пруския еврейски едикт.
  • 30.03.1847 г. – Едикт за толерантност от крал Фридрих Вилхелм IV от Прусия [3] – наред с други неща е разрешено на невярващи прекратяването на членството им в църквата.

БележкиРедактиране

  1. Die politische Gleichstellung der Protestanten mit den Katholiken wird ab etwa der zweiten Hälfte des 17. Jahrhunderts schleichend außer Kraft gesetzt. Sie wird erst während der Herrschaft (1764–1795) des Königs Poniatowski ein Thema seiner Reformen
  2. Das Toleranzedikt (29. November 1787) – Artikel beim Virtuellen Museum des Protestantismus; Stand: 7. Oktober 2008
  3. Toleránz. // Meyers Konversations-Lexikon 4. Auflage. Band 15. Verlag des Bibliographischen Instituts, Leipzig/Wien. с. 742. Посетен на 29.04.2020.
    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Toleranzedikt“ в Уикипедия на немски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.