Нантският едикт (на френски: L'édit de Nantes) е официална декларация, подписана от френския крал Анри IV на 13 април 1598 г. С него се признава правото на протестантите във Франция да изповядват свободно религиозните си убеждения. Издаването на Нантския едикт слага край на религиозните войни, довели до опустошаване на Франция през втората половина на 16 век. Той е отменен от Луи ХІV през 1685 г. чрез Едикта от Фонтенбло.

Нантски едикт

Предистория редактиране

 
Анри ІV, портрет от Франс Поурбус Младши

Вследствие на Реформацията (появата на протестантството) във Франция проникват идеите на женевския радикален реформатор Жан Калвин. Последователите му, наричани хугеноти, населяват главно южните и западните краища на страната: Прованс, Дофине, Лангедок, Аквитания, Поату, както и (в по-малка степен) Бретан и Нормандия в Северна Франция. Сред тях има множество висши аристократи, които се оказват естествени водачи на реформираната вяра – родовете Конде и Колини, наварските крале от династията Бурбон. От 1562 до 1594 г. се водят серия тежки граждански войни, докато старата династия Валоа бавно гасне. Крале като Шарл ІХ и Анри ІІІ се опитват да балансират между католици и хугеноти, но без голям успех. Апогей на насилието е Вартоломеевата нощ на 24 август 1572 г.,[1] а ключовата война – т. нар. „Война на тримата Анри“ (1585 – 1589). През 90-те години новият крал Анри ІV, самият той протестант по убеждение, утвърждава властта си, влиза в Париж, като приема (за втори път) католическата религия и увенчава политиката си спрямо религиозното разделение с Едикта от Нант.

И по-рано са правени опити за помиряване на враждуващите групировки чрез отстъпки в полза на хугенотите. През 1562 г. Шарл IX обнародва Сен-Жерменския едикт, който дава религиозна свобода на протестантите да провеждат своите богослужения в предградията. Амбоазкият едикт от 1563 г. ограничава тези права само за благородниците, а примирието от 1570 г. признава свободата на вероизповеданията, свободата на богослуженията и дава на хугенотите четиринадесет укрепени места, между които Ла Рошел, Ним и Монтобан.[2] На фона на това Нантският едикт е много по-разгърнат и създава цяла система от права и привилегии. Той „представлявал потвърждение на привилегиите, които френските протестанти били извоювали с оръжие в ръка от предишните крале...“, пише Волтер.[3]

 
Франция според Нантския едикт

Съдържание на едикта редактиране

В целостта си едиктът се състои от четири документа:

  • Декларация, с която се гарантират 4500 крони годишна субсидия за хугенотите; с нея те могат да запазят постовете си и да плащат заплати на пасторите си.
  • Самият едикт, който се състои от 92 точки, „постоянни и неотменими“ – с идеята, че не могат да се премахват с нов едикт;
  • Втора декларация, която гарантира на хугенотите 150 града, в които могат да намират убежище; от тях 51 са крепости. Тази декларация важи за осем години, но е подновена през 1606 и 1611 г., след което обаче е отменена от кардинал Ришельо съгласно мира от Але през 1629 г.
  • 56 тайни допълнителни точки от второстепенно значение, които третират конкретни въпроси.[4]

Основната част на едикта дава права както на протестантската, така и на католическата религия. Като крал Анри винаги е внимателен с протестантите, понеже разбира колко опасни могат да бъдат те, дори и срещу него.[5] С едикта той се опитва да изгради един национален съюз, стъпил на двете религии. В градовете, незасегнати от хугенотството, се позволява оттук нататък да се изповядва само католическата вяра. Всички сгради, които поначало са принадлежали на католиците, им се връщат обратно. Католическата меса трябва да се отслужва навсякъде в кралството, дори в най-протестантските райони, възстановява се задължението на цялото население да плаща данък на католическите свещеници, независимо от вярата си. От друга страна, се гарантира свободата на изповеданието. На протестантите се дава правото да организират свои синоди и училища, гарантира се пълната свобода всеки да заема постове според качествата си, без пречка от страна на религията. Протестантите получават право да осъществяват поклонение само на няколко места, а строго се забранява това да се прави в кралския двор, в Париж и околностите и особено в армията.

Нантският едикт гарантира и някои общи права на гражданите: равенство на всички пред закона, възможност на всеки да смени вярата си по своя воля. Гарантира се амнистия на всички, осъдени за участие в религиозните войни, освен при извършено особено жестоко престъпление; на емигриралите се разрешава да се завърнат.

Последици редактиране

Нантският едикт, макар че прави Анри ІV популярен в цяла Европа и му създава име на либерален и човечен владетел, не постига главната си цел. Не се притъпяват подозренията между двете изповедания. Католиците смятат, че противниците им са получили твърде много, като се има предвид ограниченият им брой (8 – 9%), че рано или късно хугенотите отново ще се обърнат против короната. Хугенотите се опитват да се изолират и да организират държава в държавата. Те създават свой парламент и военна организация, а главният им град Ла Рошел открито богатее от търговия с Англия, на която разчита и за военна помощ. В крайна сметка обществото остава разделено и изпълнено с взаимно недоверие.

 
Насилие над протестанти след отмяната на Нантския едикт

Някои лидери на хугенотите, особено херцог дьо Роан, открито призовават към бунт. През 1615, възползвайки се от слабостта на държавата след убийството на Анри ІV, той предлага на регентите на Луи ХІІІ списък с искания, който е почти обиден. Когато едноверците му го избират за официален главнокомандващ, Роан предизвиква безредици. Короната реагира и енергичният конетабъл Шарл дьо Люин организира поход против южните градове, постигнал големи успехи,[6] но спрял пред Монтобан. Все пак две трети от земите на хугенотите са върнати под контрола на краля. Войната е подновена от кардинал Ришельо и се води предимно край Ла Рошел. След жестока обсада, в която се намесва и Англия, градът пада (1628 г.). Ришельо договаря с победените едикта от Але, според който хугенотите запазват онези права от Нантския едикт, които касаят религиозната им свобода, но изгубват окончателно военната си сила и самоуправлението си.

Отмяна редактиране

Луи ХІV няма проблеми с друговерците през първите години от управлението си. След победата в Холандската война обаче нещата се променят. Под натиска на военния си министър Лувоа, на църквата и на мнозинството от приближените му (включително втората му тайна съпруга маркиза дьо Ментнон) през октомври 1685 г. той отменя Нантския едикт.[7] Това е съпътствано с насилие и целенасочени опити за връщане на населението към католическата вяра. Последиците за Франция са тежки – между 160 и 200 хиляди хугеноти напускат родината си и се заселват в Англия, Нидерландия и Германия. Останалите 700 хиляди са принудени да приемат католицизма и да живеят в страх и тревога. Срещу тази постъпка на Краля-слънце се надига възмущение сред другите европейски страни и те формират коалиция, готова да води война. Едва в навечерието на Френската революция религиозната свобода във Франция е възстановена.

Бележки редактиране

  1. René de La Croix duc de Castries, The lives of the kings & queens of France, New York 1979, p. 163
  2. Henry Martin Baird, The strength and weakness of the Edict of Nantes, New York 1898, p. 143
  3. Франсоа Волтер, Векът на Луи ХІV, София 2015, т. 2, с. 158
  4. The Edict of Nantes (1598), на сайта Musée protestant, посетен на 11 декември 2019 г.
  5. Desmond Seward, The first Bourbon: Henri IV, King of France and Navarre, Boston 1971, p. 120
  6. A. Lloyd Moote, Louis XIII, the Just, Berkeley 1989, p. 123
  7. The Edict of Fontainebleau, or the Revocation (1685), на сайта Musée protestant, посетен на 11 дек. 2019 г.