Отваря главното меню

Иван Илиев Владиков, известен като Владиката, е български революционер, четник на Филип Тотю, опълченец, участник в Сръбско-българската война.[1]

Иван Владиков
български революционер

Роден
Починал

БиографияРедактиране

Иван Владиков е роден през 1851 година в неврокопското село Търлис, в бедно семейство. Негов вуйчо е митрополит Теодосий Скопски.[1] Като малък става послушник в Зографския манастир на Света гора.[1] Обикаля с монасите из селата да събира помощи. Напуска манастира и започва да скита от град на град и да работи като чирак. На 15 години избягва през Румъния в Полша, където работи 1 година в захарна фабрика. След това заминава за Швейцария. По време на тези странствания научава полски и френски език. Установява се в Браила. Той е прототипът на учителя Владиков от „Хъшове“ на Иван Вазов.[2]

Заедно със Стефан Стамболов активно участва в подготовката на Старозагорското въстание в 1875 година. След въстанието Владиков е осъден на смърт в затвора в Русе. Директорът на затвора, поляк, обаче го пуска да избяга. Владиков преплува Дунава и през пролетта на 1876 година Иван Владиков влиза в четата на Филип Тотю, става част от неговото разузнаване и участва в победните сражения на четата при село Корито и при Бабина глава над Пирот. До средата на юли 1876 г. четите изминават труден боен път през видинските села и край Чипровци в посока Берковица, близо до която се е състои едно от най-трудните сражения. През следващия месец се изтеглят в района на Алексинац близо до Ниш.[2]

След разпускането на четите Иван Владиков заминава за Румъния и на 1 май 1877 година влиза в редовете на Четвърта опълченска дружина. В решителните боеве при Шейново, Шипка и Свети Никола, наред с другите опълченци, той показва изключителна храброст. По време на една от проверките се установява, че Димитър Петков липсва. Командирът възлага на Иван Владиков да отиде да го търси.[2] Когато го намира сред многото трупове, Димитър Петков е в безсъзнание. Иван разкъсва ризата си, превързва кървящата рана и на гръб го носи около 600 m до медицинския пункт.[3]

След създаването на Княжество България се установява във Варна. След избухването на Сръбско-българската война със 150 доброволци се сражава при Кула.[2]

След войната се връща във Варна и работи като строител на сводестите мостове по шосето Провадия – Айтос и като земеделски стопанин в село Галата.

Носител е на десет ордена: руски – Георгиевски кръст IV степен; български – Кръст за храброст; руски и български ордени за участие в боевете при Шипка, Шейново и Свети Никола. Като рядко отличие дадено само на няколко опълченци лично от името на руския император, Иван Владиков получава чаша от масивно сребро, позлатена отвътре, с вензелите на императора и името му.

При установяването на режима на Стамболов Владиков му изпраща неговото собствено стихотворение: „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари, но искаме свобода, човешки правдини“.[3]

Дъщерята му Лада от първия му брак с племенницата на Стефан Стамболов – Домна се записва доброволка в Първата световна война и, грижейки се за най-опасно болните, умира от петнист тиф. Синът му Славчо още 16-годишен влиза в четата на Яне Сандански и цели две години се бори за свободата на Македония. Другият му син – Любомир, участва като доброволец в Балканската и Първата световна война и пада убит при Люлебургас.

Иван Владиков умира на 73-годишна възраст на 3 април 1924 година. По случай 115 години от рождението на смелия опълченец на фасадата на къщата му в квартал Галата във Варна, на ул. „Иван Владиков“ N 10, е поставена паметна плоча.

БележкиРедактиране

  1. а б в Левчева, Лена. Срещи и несрещи. София, „Изток-Запад“, 2013. ISBN 978-619-152-219-4. с. 7.
  2. а б в г Левчева, Лена. Срещи и несрещи. София, „Изток-Запад“, 2013. ISBN 978-619-152-219-4. с. 14.
  3. а б Левчева, Лена. Срещи и несрещи. София, „Изток-Запад“, 2013. ISBN 978-619-152-219-4. с. 15.