Отваря главното меню

Иван Илиев Владиков, известен като Владиката, е български революционер, четник на Филип Тотю, опълченец, участник в Сръбско-българската война.

Иван Владиков
български революционер

Роден
1851 г.
Починал
3 април 1924 г. (73 г.)

БиографияРедактиране

Иван Владиков произлиза от известната фамилия Гологанови. Негов вуйчо (брат на майка му) е митрополит Теодосий Скопски, изтъкнат български възрожденски деец и духовник, учен богослов и преводач, член на Българското книжовно дружество (днес БАН). 

Иван Владиков е роден през 1851 година в неврокопското село Търлис, в бедно семейство. Като малък става послушник в Зографския манастир в Атон. Макар там малкият послушник да се учи на четмо и писмо, той се чувства като в затвор и затова тръгва с калугери из селата да събира помощи. Но и това не го задоволява, затова Иван напуска манастира и започва да скита от град на град и да работи като чирак.

Жаден за свобода и наука, вече 15-годишен, Иван Владиков избягва през Румъния в Полша, където работи 1 година в захарна фабрика. След това заминава за Швейцария. По време на тези странствания младият човек научава полски и френски език.

Новините за подготовка на всенародно въстание карат Иван Владиков да се прибере в родината. Той се свързва с Българския революционен комитет и заедно със Стефан Стамболов активно участва в подготовката на Старозагорското въстание. След потушаването на въстанието Стефан Стамболов успява да се укрие към Одрин, а Иван Владиков е осъден на смърт от турците и изпратен в затвора в Русе.

За щастие, директорът на затвора е поляк. Той е толкова щастлив, че в турската империя намира човек, с когото може да си поговори на родния език, че една нощ пуска Иван Владиков да избяга, при условие да не се връща в България. Той преплува Дунава и се озовава при българските хъшове в Браила. Макар често да гладува, Иван използва времето си да чете и да се просвещава и оттогава получава прякора си Владиката. Именно той е прототипът на учителя Владиков от „Хъшове“ на Иван Вазов.

През пролетта на 1876 година Иван Владиков влиза в четата на Филип Тотю, става част от неговото разузнаване и винаги се хвърля, без да се замисля, в най-опасните сражения, помагайки за победите на четата при с. Корито и при Бабина глава над Пирот. До средата на юли 1876 г. четите изминават труден боен път през видинските села и край Чипровци в посока Берковица, близо до която се е състояло едно от най-трудните сражения. През следващия месец се изтеглят в района на Алексинац близо до Ниш и там вече командването поемат руски офицери.

След разпускането на четите Иван Владиков заминава за Румъния и на 1 май 1877 година влиза в редовете на Четвърта опълченска дружина. В решителните боеве при Шейново, Шипка и Свети Никола, наред с другите опълченци, той показва чудеса от храброст. По време на една от проверките се установява, че Димитър Петков (бъдещият кмет на София и бъдещ министър-председател) липсва. Командирът възлага на Иван Владиков да отиде да го търси. Когато го намира сред многото трупове, Димитър Петков е в безсъзнание. Иван разкъсва ризата си, превързва кървящата рана и на гръб го носи около 600 м до медицинския пункт.

Минават няколко свободни години. Иван Владиков оставя оръжието, прибира се във Варна и се захваща с мирна строителна дейност, но само за кратко. На 6 септември 1885 г. княз Александър Батенберг обявява Съединението на България и във Варна започват да се събират доброволци, готови да воюват там, където обединеното Отечество ги прати. До 10 септември ученици от Мъжката гимназия сформират Сандровската чета, именувана на българския княз Александър I Батенберг, а изпълненият с ентусиазъм Иван Владиков събира пред дома си 150 доброволци от всички възрасти. С тези мъже той се отправя на бой срещу неблагодарните сръбски нападатели, за чиято свобода той се е бил преди години и е печелил победа след победа..

Изпълнил дълга си към Отечеството, Иван Владиков се установява във Варна, като не търси високоплатена служба, а работи като строител на сводестите мостове по шосето Провадия – Айтос и повече като земеделски стопанин в с. Галата.

Иван Владиков се прибрал във Варна обкичен със слава, с медали за храброст и смели планове за живота. За храбростта и смелостта си той е награден с десет ордена: руски – Орден за храброст „Св. Георги“ IV степен; български – Кръст за храброст; руски и български ордени за участие в боевете при Шипка, Шейново и Свети Никола. А освен това, като рядко отличие дадено само на няколко опълченци лично от името на руския император, Иван Владиков получава чаша от масивно сребро, позлатена отвътре, с вензелите на императора и името на опълченеца.

Скромност, трудолюбие и безгранична любов към свободата и родината – това изпълва целия живот на храбрия опълченец. Той не се поколебава по-късно, когато Стамболов установява диктаторски режим, да се опълчи срещу бившия си съратник и другар, като му изпраща неговото собствено стихотворение: „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари, но искаме свобода, човешки правдини“...

Вече на преклонна възраст, на един банкет в казармите на 8-ми пехотен полк, когато офицери разказвали спомени за Първата световна война и за модерното оръжие, Иван Владиков се провикнал: „Ний с черешови топчета и камъни я освободихме, а вие с модерно оръжие я предадохте на немеца!“

В такъв дух Иван Владиков възпитава и своите деца. Дъщерята му Лада (от първия му брак с племенницата на Стефан Стамболов – Домна) се записва доброволка в Първата световна война и, грижейки се за най-опасно болните, умира от петнист тиф. Синът му Славчо още 16-годишен влиза в четата на Яне Сандански и цели две години се бори за свободата на Македония. Другият му син – Любомир, участва като доброволец в Балканската и Първата световна война и пада убит при Люлебургас.

Иван Владиков умира на 73-годишна възраст на 3 април 1924 година. По случай 115 години от рождението на смелия опълченец на фасадата на къщата му в кв. Галата във Варна, на ул. „Иван Владиков“ N 10, е поставена паметна плоча.

Няма съхранена информация за проектанта и изпълнителя на плочата. Текстовете върху нея са все още различими.

ИзточнициРедактиране