Иван Пеев-Плачков
Тази статия е за българския политик. Вижте също: Иван Пеев.
- Тази статия е за българския политик. Вижте също: Иван Плачков.
Иван Пеев-Плачков е български просветен деец и политик от Народната партия. Бивш министър на народното просвещението в периода 1900 – 1901 и 1912 – 1913[1], деловодител и секретар на БКД (1911 – 1939).
| Иван Пеев-Плачков | |
|---|---|
| български учител и политик | |
 |
|
|
|
|
| Роден | |
| Починал | |
|
|
|
| Националност |
 България |
| Образование | Робърт колеж |
| Професия | политик • учител |
| Политика | |
| Партия | Народна партия (1912 – 1922) |
| Депутат | |
| V ВНС XV ОНС XVI ОНС XVII ОНС | |
| Иван Пеев-Плачков в Общомедия | |
БиографияРедактиране
Произход, образование и младежки годиниРедактиране
Иван Пеев-Плачков е роден на 19 януари (7 януари стар стил) 1864 г. в Копривщица, тогава Османската империя. Завършва Робърт колеж в Цариград през 1882 г., след което е учител в Пловдив и София (1883 – 1900). Първоначално е преподавател по математика, а впоследствие – по български език и литература.[2]
Дописен член е от 1898 г. и действителен от 1900 г. на Българското книжовно дружество (БКД), днес Българска академия на науките (БАН). Оглавява Министерството на народното просвещение (МНП) във второто правителство на Тодор Иванчов и първото правителство на Рачо Петров (1900 – 1901).[3] След това редактор на в. „Мир“ и сътрудник на „Периодическо списание“, „Училищен преглед“, „Българска сбирка“ и „Летопис на българското книжовно дружество“ в София (1900 – 1938).
Професионална дейностРедактиране
В периода 1901 – 1910 г. Пеев е деловодител на БКД, а в периода 1911 – 1939 г. – негов секретар. През този период се включва по-активно в политическия живот като привърженик на Народната партия. От 1908 г. работи в близкия до партията вестник „Реч“.[4] През 1911 г. е избран за народен представител и става подпредседател на V Велико Народно събрание, след това подпредседател на XV Обикновено Народно събрание (1911 – 1912).
През 1912 – 1913 г. отново оглавява Министерството на народното просвещение (МНП) в правителството на Иван Гешов и четвъртото правителство на Стоян Данев. Заедно с други привърженици на опозицията, през 1922 г. е арестуван и изпратен в затвора в Шумен от земеделското правителство на Александър Стамболийски. Подведен е под съдебна отговорност като един от виновниците за националните катастрофи. Освободен е след Деветоюнския преврат.[3] Дядо е на философа Цветан Тодоров[5] и на физика Иван Тодоров.
ТворчествоРедактиране
- Идеологическа класификация на българските предлози. 1890.
- Бележки, очерци и фейлетони. 1884 – 1900. 1901.
- Очерци и бележки по учебното дело. 1911.
- Иван Евстратиев Гешов. 1926.
- Д-р Константин Стоилов. Живот и обществена дейност. 1930.
- Из гънките на миналото. Спомени и впечатления. 1994.
БележкиРедактиране
- ↑ Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 72.
- ↑ Бръзицов, Христо. Един час при.... т. ІІ. София, 1943. с. 105 – 106.
- ↑ а б в Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
- ↑ Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900 – 1950). Изд. „Изток-Запад“. София, 2004. стр. 202. ISBN 954321056X
- ↑ Селянинът от Подунавието. // в. Култура. Посетен на 19 юни 2008.
