Отваря главното меню

Католическа семинария (Пловдив)

католическа семинария в Пловдив

Католическата семинария, наричана също Серафическа семинария, в Пловдив е духовно (средно) училище, съществувало през втората половина на XIX и в началото на XX век.

Католическа семинария
Информация
Седалище Пловдив, България
Основаване 1868
Основател Орден на капуцините в България
Закриване 1914
Вид семинария

ИсторияРедактиране

През 1840 г. католиците в Южна България са поверени на грижите на ордена на капуцините. През 1868 г. орденът откриват малка духовна семинария в Пловдив. Заслуга за това имат епископите-капуцини Андрей Канова (1841 – 1866) и Франческо Рейнауди (1868 – 1885). Първоначално в нея учат 8 младежи от Пловдив и околните павликянски села. През 1881 г. Рейнауди с помощта на Роберто Менини преструктурира семинарията и тя е наречена „Международна“. Към семинарията е създаден и пансион. Преобладаващото число семинаристи в нея са били българи. От 1881 до 1884 г. освен чужденците, тя подготвя и 17 свещеника от павликяните-българи[1].

През 1884 г. Католическата семинария е настанена в нова сграда и е наименувана Серафическа семинария на апостолическия Ориенталски институт на капуцините, имаща за цел да подготвя български младежи за членове на орден на капуцините. През 1885 г. в семинарията учат 40 момчета[2]. През 1892 г. Роберто Менини открива ново крило на семинарията. За 10 години са подготвени 23 свещеници от местното население. Финансира се по линията на Ориенталски институт на капуцините, който включва също централа в село Буджа в околностите на град Смирна (днес в рамките на град Измир) в Турция и по-късно друга семинария в Сан Стефано (Цариград)[3].

Съединение на Източна Румелия с Княжество България поставя на изпитание семинарията. През 1894 г. Серафическата семинария в Пловдив е разделена на две: младежите-чужденци са изпратени в Цариград, а българите-павликяни остават в Пловдив. Семинарията в Пловдив е преименувана в „Народна (мирска) семинария“ имаща за цел да подготвя мирски свещеници. В продължение на 16 години тя подготвя още 23 свещеника от Пловдив и околните села.

Някои от завършилите семинаристи избират светския живот, но са останали тясно свързани с техните енории като са били учители, писари (образовани чиновници) и дори избирани за кметове.

Освен богословие в семинарията има програми за обучение по философия и теология. Обучението е било на латински и италиански езици. Курсът на обучение е бил четиригодишен.

Слез започване на Първата световна война семинарията (както и Ориенталският институт на капуцините) е затворена поради липса на средства. Междуособици от страната на местните мирянски свещеници и новоназначения епископ-българин Викенти Пеев също допринасят за невъзможността да се продължи обучението под друга форма.

След войната има няколко опита семинарията да бъде възстановена в София. Дори се достига да започване на обучение, което не е довело до дипломиране на семинаристи.

Преподаватели и възпитанициРедактиране

Перфекти (ректори)Редактиране

ПреподавателиРедактиране

  • отец Йероним Пивирото – от 1885 г. до 1888 г.
  • отец Северин – 1888 г. до 1890 г. – преподавател по италиански език[5]
  • отец Дамян Гюлов

ВъзпитанициРедактиране

  • епископ Винкенти Пеев – първи български капуцин избран за апостолически викарий[2]
  • отец Йосиф Зайков – доброволец в Балканската война, военен свещеник в 21-ви Средногорски полк, в който се числят войници от пловдивските павликянски села, загива и е погребан при село Кучица в Македония.[5]
  • отец Йосиф Стойков – свещеник, полиглот, литератор, известен с това, че дава идеята поета Иван Вазов да се нарече Патриарх на Българската литература. В свое писмо до поета той пише: …Ако имах власт бих Ви нарекъл Патер Патриас (баща на бащите). Всъщност Вие сте, защото писахте и възпитахте любов към милото Отечество
  • отец Антон Карагьозов – от 1 септември 1918 г. до 13 август 1932 г. е учител в първоначалното училище „Свети Андрей“ в град Пловдив, след това е домакин на свещеническия дом при енория „Св. Лудвиг“.
  • отец Йосиф Тончев – първият католически свещеник, осъден на смърт за противонародна дейност и шпионаж в полза на чужди държави от комунистическия режим в България в средата на XX в.

ИзточнициРедактиране

  1. Елдъров С, Католиците в България (1878 – 1989). Историческо изследване. София, 2002 г.
  2. а б Ваташки Р., ЕПИСКОП ВИКЕНТИ ПЕЕВ – ВЪЗПИТАНИК НА ОРИЕНТАЛСКИЯ КАПУЦИНСКИ ИНСТИТУТ
  3. а б Акълийски Л., Католишки истории – Капуцините
  4. Католически календар „Св. Кирил и Методи“, 1939 г.
  5. а б в ((bg))Официалният уебсайт на църква „Пресвето Сърце Исусово“