Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Кичево.

Кичево (понякога Кичово, наричан до XX век също и Кърчово, на македонска литературна норма: Кичево; на албански: Kërçova, Кърчова) е град в Северна Македония.

Кичево
Кичево
— град —
      
Герб
Центърът на Кичево
Центърът на Кичево
Страна Flag of Macedonia.svg Северна Македония
Регион Югозападен
Община Кичево
Географска област Кичевска котловина
Площ 48 km²
Надм. височина 888 m
Население 27 067 души (2002)
Пощенски код 6250
Официален сайт www.kicevo.gov.mk
Кичево в Общомедия

ГеографияРедактиране

Разположен е в средната част на западната част на Северна Македония, в Кичевската котловина край югоизточните склонове на планината Бистра. От Скопие Кичево е отдалечено на 112 km, а се намира на около половината път между Гостивар (46 km) и Охрид (61 km).

ИсторияРедактиране

 
История на Кичевската църква и църковните борби между българи, сърбомани и гъркомани, доклад на сръбския кичевски свещеник от 1911 г.
 
Кичево в 1935 г.

Кичево се споменава от началото на XI век като един от градовете на Охридската епархия.[1] Съществуват обаче и сведения, според които Кичево е съществувало като населено място още в ІХ в. В своята първа грамота от 1019 г. Василий Българоубиец повелява на охридския архиепископ да има като своя епархия градовете Охрид, Преспа, Мокра и Кичево. От XII в. заедно с Дебър, Кичево образува отделна епархия и влиза в диоцеза на Охридската архиепископия до самото ѝ унищожение (1767 г.).[2]

Градът е завладян от османския пълководец Лала Шахин в 1385 година. Първоначално няма големи промени в демографската картина на населението, но по-късно под влияние на Халветийския и Бекташкия тарикат, броят на мюсюлманското население в Кичево се увеличава значително.[3]

В ΧΙΧ век Кичево е българо-помашко градче, център на каза в Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката от 1873 година, Кичово (Kitchovo) е посочен като град с 474 домакинства с 1050 жители мюсюлмани и 360 българи.[4]

Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година в Кичево живеят 1200 българи-християни, 3560 българи мохамедани и 84 цигани.[5]

Към началото на ХХ в. Кичевското землище обхваща 80 села, които според местоположението си образуват местностите: Капачка, Горно Кичево, Рабетин кол и Долно Кичево. От тези села 47 са чисто български, 6 чисто помашки, 7 смесени с помаци, 8 смесени с албанци и 12 села чисто албански.[2]

Почти цялото християнско население на града е под върховенството на Българската екзархия. Според митрополит Поликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Кичево има 21 сръбски къщи. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Кичево има 1440 българи екзархисти, 32 българи патриаршисти гъркомани и 32 българи патриаршисти сърбомани.[6] Наместник на патриаршеския митрополит сърбин Варнава Скопски е Никола Тонич.[7]

Кичевското поле е плодородно. Тук става добра пшеница и грозде. В някои села има хубави градини с ябълки, сливи и кестени. Прочути са кичевските любеници.[8]

Много жители на Кичево и Кичевско се изселват в град Мездра, България, където до Деветосептемврийския преврат в 1944 г. съществува културно-просветно дружество, носещо името на прочутия кичевски войвода Йордан Пиперката.

 
„Света Богородица Пречиста“
 
Риза, елек и престилка от Кичевско

Според преброяването от 2002 година Кичево има 27 067 жители.[9]

Националност Всичко
македонци 15 031
албанци 7641
турци 2406
роми 1329
власи 75
сърби 82
бошняци 7
други 496

Само на 3 km от центъра на града на склоновете на Бистра се намира известното място за излет Крушино.

ЗабележителностиРедактиране

 
Поглед към някогашната Саат кула в Кичево

ЛичностиРедактиране

В XVIII век в Кичево или в района е роден един от първите български възроженци Йоаким Кърчовски (ок. 1750 – ок. 1820), виден учител и родоначалник на българската печатна книжнина. От Кичево е водачът на албанското въстание в Дебърско от 1843 – 1844 година Цен Лека. Видни дейци на ВМОРО от Кичево са Ангел Бунгуров (1874 – 1949), Манасий Бабов (? – 1941) и Стефан Николов (1882 – ?). Владимир Полежиноски (1913 – 1980) и Борис Алексовски (1918 – 2002) са политици от Югославия, а Владимир Талески (р. 1959) и Аце Спасеновски (р. 1969) – от Северна Македония.

Вижте същоРедактиране

Външни препраткиРедактиране

БележкиРедактиране

  1. Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия, т.1. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1995, [1924]. с. 166.
  2. а б Кичево в миналото си и сега. С., 1913, с. 2.
  3. Алиу, Џихад. Кичево: Градот на теќињата подготвен за Рамазан. // Anadolu Agency. Посетен на 26 януари 2017.
  4. Македония и Одринско : Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 90 – 91.
  5. Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 255.
  6. Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 154-155. (на френски)
  7. Любенова, Лизбет. Последните български владици в Македония, Изток Запад, София, 2012, стр. 426.
  8. К. Рачев. Запдна Македония. С., 1925, с. 30.
  9. „Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови“, архив на оригинала от 15 септември 2008, https://web.archive.org/web/20080915015002/http://212.110.72.46:8080/mlsg/, посетен 15 септември 2008