Кичево
- Вижте пояснителната страница за други значения на Кичево.
Кичево (понякога Кичово, наричан до XX век също и Кърчово, на македонска литературна норма: Кичево; на албански: Kërçova, Кърчова) е град в Северна Македония.
| Кичево Кичево | |
| — град — | |
 | |
 Центърът на Кичево | |
  Кичево  Кичево | |
| Страна |  Северна Македония |
|---|---|
| Регион | Югозападен |
| Община | Кичево |
| Географска област | Кичевска котловина |
| Площ | 48 km² |
| Надм. височина | 888 m |
| Население | 27 067 души (2002) |
| Пощенски код | 6250 |
| Официален сайт | www.kicevo.gov.mk |
| Кичево в Общомедия | |
География
редактиранеРазположен е в средната част на западната част на Северна Македония, в Кичевската котловина край югоизточните склонове на планината Бистра. От Скопие Кичево е отдалечено на 112 km, а се намира на около половината път между Гостивар (46 km) и Охрид (61 km).
История
редактиранеСредновековие
редактиране
Кичево се споменава от началото на XI век като един от градовете на Охридската епархия.[1] Съществуват обаче и сведения, според които Кичево е съществувало като населено място още в ІХ век. В своята първа грамота от 1019 г. Василий Българоубиец повелява на охридския архиепископ да има като своя епархия градовете Охрид, Преспа, Мокра и Кичево. От XII век Кичево, заедно с Дебър, образува отделна епархия и влиза в диоцеза на Охридската архиепископия до самото ѝ унищожение (1767 г.).[2]
В Османската империя
редактиранеГрадът е завладян от османския пълководец Лала Шахин в 1385 година. Първоначално няма големи промени в демографската картина на населението, но по-късно, под влияние на Халветийския и Бекташкия тарикат, броят на мюсюлманското население в Кичево се увеличава значително.[3]
В ΧΙΧ век Кичево е българо-помашко градче, център на каза в Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката от 1873 година, Кичово (Kitchovo) е посочен като град с 474 домакинства с 1050 жители мюсюлмани и 360 българи.[4]
Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година в Кичево живеят 1200 българи християни, 3560 българи мохамедани и 84 цигани.[5]
На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година Кичево е представено като център на каза в Битолския санджак с 1030 къщи, от които 180 къщи български, 800 къщи помашки (български мохамедански), 50 къщи албански.[6] 170 български къщи са екзархийски, а 10 патриаршистки.[7]
В телеграми, изпратени до председателя на Парламента по спорните черкви и училища в Македония и Одринско, пише:
| „ | От 198 къщи в нашия градец, 190 са български, 7 сръбски и само 1 гъркоманска. Освен това има и 21 – влашки семейства преселенци. Правителството през миналия деспотически режим насилствено отне черквата ни и я предаде на патриаршистите, макар да бе построена от нас българите, и в която се черкуваха и близките села: Ращане, Сърбияни и Осой, които възлизат, на около 120 къщи. С отнимането черквата цели 310 семейства са лишени от възможност да се молят Богу. На всички наши оплаквания против тая въпиюща неправда, деспотическото правителство не обърна никакво внимание. Днес, обаче, когато се провъзгласи конституцията, която е едничката гаранция за благоденствието на всичките народности, които носят името отоманци, и днес, когато се отваря Парламентът, предназначен да туря край на несносното положение на всички угнетени, очите на всички са обърнати към това свято заседание, Парламента, който ще узакони правдата, и по този начин ще се постигне истинското благоденствие в тази измъчена страна.
От името на всичкото българско население молим почит[аемия] Парламент за възвръщането черквата и манастира на законните им притежатели. От името на махаленците във Варош (Кичево) Кметове: Г. Якимов и П. Апостолов[8] |
“ |
| „ | През миналия тиранически режим гръцкият митрополит заграби къщата и градината, намирающи се в града, които са собственост на Българската митрополия. Манастирът, който ги притежава с редовен крепостен акт, най-редовно е плащал, плаща и днес нужния данък. Понеже с обявяването на конституцията настъпва и епохата за премахванията на всякакви неправди и своеволия, молим да се направи потребното за възвръщането на заграбените ни имоти на вакъфа.
Настоятел на манастира Архимандрит Софроний[9] |
“ |
Към началото на ХХ век Кичевското землище обхваща 80 села, които според местоположението си образуват местностите Капачка, Горно Кичево, Рабетин кол и Долно Кичево. От тези села 47 са чисто български, 6 чисто помашки, 7 смесени с помаци, 8 смесени с албанци и 12 села чисто албански.[2]
Почти цялото християнско население на града е под върховенството на Българската екзархия. Според митрополит Поликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Кичево има 21 сръбски къщи. По данни на секретаря на Екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Кичево има 1440 българи екзархисти, 32 българи патриаршисти гъркомани и 32 българи патриаршисти сърбомани.[10] Наместник на патриаршеския митрополит сърбин Варнава Скопски е Никола Тонич.[11]
При избухването на Балканската война в 1912 година 20 души от Кичево са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[12]
В Сърбия, Югославия и Северна Македония
редактиранеПо време на Първата световна война, в 1918 година, български кмет на Кичево е М. Д. Чукалев.[13]
Кичевското поле е плодородно. Тук става добра пшеница и грозде. В някои села има хубави градини с ябълки, сливи и кестени. Прочути са кичевските любеници.[14]
Много жители на Кичево и Кичевско се изселват в град Мездра, България, където до Деветосептемврийския преврат в 1944 година съществува културно-просветно дружество, носещо името на прочутия кичевски войвода Йордан Пиперката.
Според преброяването от 2002 година Кичево има 27 067 жители.[15]
| Националност | Всичко |
| македонци | 15 031 |
| албанци | 7641 |
| турци | 2406 |
| роми | 1329 |
| власи | 75 |
| сърби | 82 |
| бошняци | 7 |
| други | 496 |
Само на 3 km от центъра на града на склоновете на Бистра се намира известното място за излет Крушино.
Забележителности
редактиране
Личности
редактиране
В XVIII век в Кичево или в района е роден един от първите български възроженци Йоаким Кърчовски (ок. 1750 – ок. 1820), виден учител и родоначалник на българската печатна книжнина. От Кичево е водачът на албанското въстание в Дебърско от 1843 – 1844 година Цен Лека. Видни дейци на ВМОРО от Кичево са Ангел Бунгуров (1874 – 1949), Манасий Бабов (? – 1941) и Стефан Николов (1882 – ?). Владимир Полежиноски (1913 – 1980) и Борис Алексовски (1918 – 2002) са политици от Югославия, а Владимир Талески (р. 1959) и Аце Спасеновски (р. 1969) – от Северна Македония.
Вижте също
редактиранеВъншни препратки
редактиране- Кичево в миналото си и сега. Мемоар на делегациите на Кичевския край. С., 1913.
- К. Рачев. Западна Македония. С., 1925.
- Народни първенци от Дебърско и Кичевско - „Писмо до Великия Везир на Османската Империя - 1. септемврий. 1863 г.“, публикувано във в. „Мир“, брой 9123, София, 1930 година
Бележки
редактиране- ↑ Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия, т.1. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1995, [1924]. с. 166.
- ↑ а б Кичево в миналото си и сега. С., 1913, с. 2.
- ↑ Алиу, Џихад. Кичево: Градот на теќињата подготвен за Рамазан // Anadolu Agency. Посетен на 26 януари 2017.
- ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 90 – 91.
- ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 255.
- ↑ Етнографска карта на Битолскиот вилает (каталози на населби, забелешки и карта во четири дела). Скопје, Каламус, 2017. ISBN 978-608-4646-23-5. с. 34. (на македонска литературна норма)
- ↑ Етнографска карта на Битолскиот вилает (каталози на населби, забелешки и карта во четири дела). Скопје, Каламус, 2017. ISBN 978-608-4646-23-5. с. 38. (на македонска литературна норма)
- ↑ Отоманскиятъ парламентъ за положението въ Македония. Солунъ, Издание на Съюза на Българските Конституционни Клубове въ Европейска Турция, Печатница на Самарджиевъ и Карабелевъ, 1909. с. 85.
- ↑ Отоманскиятъ парламентъ за положението въ Македония. Солунъ, Издание на Съюза на Българските Конституционни Клубове въ Европейска Турция, Печатница на Самарджиевъ и Карабелевъ, 1909. с. 85.
- ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 154-155. (на френски)
- ↑ Любенова, Лизбет. Последните български владици в Македония, Изток Запад, София, 2012, стр. 426.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 851.
- ↑ Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив. Т. IX (от Ф. № 801 до Ф. № 881; нови постъпления към Ф. 10, 13, 22, 26, 35, 207, 229, 284, 263, 442). София, Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Български исторически архив, 2006. ISBN 954-523-085-1. с. 101.
- ↑ К. Рачев. Западна Македония. С., 1925, с. 30.
- ↑ Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови, архив на оригинала от 15 септември 2008, https://web.archive.org/web/20080915015002/http://212.110.72.46:8080/mlsg/, посетен на 23 септември 2007