Кралска библиотека (Торино)
Кралската библиотека в град Торино, Северна Италия (на италиански: Biblioteca Reale di Torino) е една от най-важните културни институции в града, част от серийния обект на ЮНЕСКО „ Савойски кралски резиденции “, регистриран в списъка на Световното културно наследство от 1997 г. Намира се в комплекса на Кралския дворец на Торино.
Кралска библиотека Biblioteca Reale di Torino | |
![]() | |
Информация | |
---|---|
Държава | Италия |
Местоположение | Пиаца Кастело, 191, Торино |
![]() | |
Кралска библиотека (Торино) в Общомедия |
Савойски кралски резиденции | |
Обект на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО | |
![]() | |
В регистъра | Residences of the Royal House of Savoy |
---|---|
Регион | Европа и Северна Америка |
Местоположение | ![]() |
Тип | Културно |
Критерии | i, ii, iv, v |
Вписване | 1997 (21-ва сесия) |
Координати | |
Савойски кралски резиденции в Общомедия |
История
редактиранеСъздадена е през 1839 г. от Карл Алберт Савойски-Каринян. Той възлага на граф Микеле Саверио Прована дел Сабионе да събере онова, което е останало от книжното наследство в Кралския дворец след дарението от Виктор Амадей II Савойски на Торинския университет, както и онова, което е било откраднато с разграбването от епохата на Наполеон.[1]
Към останалите колекции Карл Алберт добавя свои собствени книги и всички томове, предоставени от различни дарители. Библиотекарят Доменико Промис изиграва основна роля в развитието на библиотеката, идентифицирайки възможността за създаване на колекция, специализирана в историята на древните сардински държави и на военна, хералдична и нумизматична тематика.[1]
През 1840 г. библиотеката вече притежава 30 000 тома, всички със значителна стойност. Разрастването на наследството води до поставянето ѝ в крилото под Галерия „Бомон“, в залите, създадени от архитекта Пеладжо Паладжи.[2] Художниците Марко Антонио Трефоли и Анджело Моя, въз основа на рисунки на Пеладжи, рисуват свода на централната зала в монохромен цвят, както се потвърждава от разплащателни листове от 1841 г.[3]
Разрастването на библиотеката се забавя значително при възкачването на трона на Виктор Емануил II, който е малко чувствителен към грижата за библиотечното наследство, и с преместването на столицата във Флоренция и след това в Рим. Суверените обаче продължават да изпращат получените като подаръци книги в Торино.[1]
Важна придобивка се обуславя от подарения от граф Теодоро Сабачников Кодекс за полета на птиците на Леонардо да Винчи.[1]
С появата на републиката след Втората световна война библиотеката преминава към Италианската държава, макар и след дълъг спор със Савойската династия, приключил през 1973 г.[1]
Наследство
редактиранеВ момента библиотеката притежава приблизително 200 000 печатни тома, 4500 ръкописа, 3055 рисунки, 187 инкунабули, 5019 книги от XVI век, 20 987 брошури, 1500 пергамента, 1112 периодични издания, 400 фотографски албума и множество гравюри и географски карти.[4]
Сред запазените материали най-важната реликва е Автопортретът на Леонардо да Винчи, продаден на крал Карл Алберт Савойски-Каринян от колекционера Джовани Волпато през 1839 г. и съхраняван в подземен отдел на библиотеката.
В колекцията от рисунки на Швейцарската школа, наред с шедьоврите на Ханс Бургкмайр, Албрехт Дюрер, Волфганг Хубер, Николас Кнюпфер, Кристиан Вилхелм Ернст Дитрих, в раздела, посветен на майсторите на немската култура, има само три примера на Швейцарската школа.
Със закупуването от Карл Алберт Савойски-Каринян на колекцията на Джовани Волпато през 1839 г. в колекцията влизат автограф от художника от XVIII век Зигмунд Фройденбергер и две рисунки на художника от XVI век Урс Граф. Те, с писалка и сиво и черно мастило, изобразяват две двойки танцуващи селяни, датирани са от 1528 г. и са подписани с монограма, използван от Граф от 1518 г. – буквата G, пресечена от кама. Двата листа са част от поредица от други рисунки със същата тема, съхранявани съответно в Париж (École des Beaux-Arts), в абатството Сен Винок (Музей на Берг), в Базел и Берлин (Гравюрен кабинет) и в Музей „Пол Гети“ в Лос Анджелис.[5] Има препратка към същата тема, създадена от Албрехт Дюрер през 1514 г., но тук Граф иска да подчертае покварата и телесността на двамата селяни, с техните стари лица и парцаливи дрехи.
Вижте също
редактиранеИзточници
редактиране- Biblioteca Reale - Residenze Reali Sabaude, на residenzerealisabaude.com
- Biblioteca Reale, на Anagrafe delle biblioteche italiane, Istituto centrale per il catalogo unico
Библиография
редактиране- Ettore Apollonj – Gualda Massimi Caputo, Annuario delle biblioteche italiane, 3 ed., parte V, Roma, F.lli Palombi, 1981, с. 38–43
- Gianni Carlo Sciolla, La Biblioteca Reale di Torino. I disegni di scuola svizzera, in Giorgio Mollisi (a cura di), Svizzeri a Torino nella storia, nell'arte, nella cultura, nell'economia dal Cinquecento ad oggi, «Arte&Storia», anno 11, numero 52, ottobre 2011, Edizioni Ticino Management, Lugano 2011
- Beatrice Bolandrini, Artisti della "val di Lugano" a Torino. Un primo repertorio dei ticinesi nell'Ottocento, Edizioni Ticino Management, Lugano 2011
Бележки
редактиране- ↑ а б в г д Ettore Apollonj – Gualda Massimi Caputo, Annuario delle biblioteche italiane, 3ª ed., parte V, Roma, F.lli Palombi, 1981, p. 38.
- ↑ Ibidem, с. 39.
- ↑ Bolandrini, 2011, с. 678.
- ↑ Biblioteca Reale - Beni culturali Архив на оригинала от 2012-06-28 в Wayback Machine.
- ↑ Sciolla, 2011, 668-670.
Външни препратки
редактиранеТази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Biblioteca Reale (Torino) в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |