Отваря главното меню

Кристоф Мартин Виланд (на немски: Christoph Martin Wieland) е немски писател, поет, драматург и преводач. Виланд е сред най-значимите писатели на немското Просвещение и е най-възрастният член на класическото съзвездие от ваймарски творци наред с Йохан Готфрид Хердер, Йохан Волфганг Гьоте и Фридрих Шилер. Кристоф Мартин Виланд е известен като автор на първия образователен роман „Историята на Агатон“, както и с епическата поема „Оберон“, залегнала в сюжета на едноименната романтическа опера от Карл Мария фон Вебер.

Кристоф Мартин Виланд
Christoph Martin Wieland
Портрет на Кристоф Мартин Виланд от 1805 г.
Портрет на Кристоф Мартин Виланд от 1805 г.
Роден 5 септември 1733 г.[1][2][3]
Починал 20 януари 1813 г.[1][2][3] (79 г.)
Националност Флаг на Германия Германия
Активен период 1751 – 1805
Жанр роман, поема, драма
Направление Просвещение
Дебютни творби „Възхвала на любовта“ (1751)
Уебсайт
Кристоф Мартин Виланд в Общомедия

Живот и творчествоРедактиране

Кристоф Мартин Виланд е роден на 5 септември 1733 г. в село Оберхолцхайм, придадено към Биберах – най-северния град на немската провинция Баден-Вюртемберг.

Бащата на Виланд е пастор и полага много грижи да даде на сина си добро образование. След градското училище в Биберах Виланд на 12-годишна възраст постъпва в гимназията на бенедиктинския манастир Бреге край Магдебург. Когато завършва през 1749 г., той свободно чете латинските класици и водещите съвременни френски автори. Любимите му немски поети са Брокес и Клопщок.

През лятото на 1750 г. Виланд се влюбва в братовчедка си Софи Гутерман и това го вдъхновява да напише първата си амбициозна творба – дидактическата поема в шест книги „Природата на нещата“, която публикува анонимно през 1752 г.

През 1750 г. Виланд става студент по право в Тюбингенския университет, но прекарва времето си повече в литературни занимания. Поемите, които написва като студент – „Херман“ (1751) (незавършена), „Дванадесет моралистични писма в стихове“ (1752) и „Анти-Овидий или Изкуството да обичаме“ (1752) – са издържани в духа на пиетизма и издават влиянието на Клопщок.

Виланд праща поемата си „Херман“ на швейцарския писател и литературен реформатор Йохан Якоб Бодмер и тя привличат вниманието му. Бодмер кани Виланд да го посети в Цюрих през лятото на 1752 г. В Швейцария Виланд остава до 1760 г., като последната година прекарва в Берн, където си намира работа като частен учител.

В този ранен творчески период (1752 – 1763) Виланд изгражда своя литературен стил. Тук спадат „Писма на мъртвите до оцелелите приятели“ и „Изпитанието на Авраам“ (1753), както и трагедията „Клементина от Порета“ (1760), повлияна от Самюел Ричардсън.

 
Портрет на Виланд от 1794 г.

От средата на 1760 г. започва зрелият период в творчеството на Виланд (1764 – 1813), в който той се развива като писател в стила рококо. Пиетистката светонагласа тук е заменена от рационализъм и хедонистично настроение. Това проличава в романа „Победата на природата над мечтателството или Приключенията на Дон Силвио от Росалва“ (1764), като и в творбата му „Идрис и Зениде“ (1768).

В центъра на този период са трите най-важни произведения на Виланд: философският роман „Историята на Агатон“ (1766 – 1767), който наред с „Вилхелм Майстер“ на Гьоте е смятан за най-значимият немски образователен роман на XVIII век. Виланд го е писал дълги години и в него развива възгледите си за съвършения човек като хармонично развита личност в духа на Шафтсбъри, представляваща синтез между разум и страст, между добродетелите и потребностите на плътта.

Ако в „Агатон“ Виланд разсъждава за съвършения човек, то романът му „Историята на абдерците“ (1774 – 1780) е посветен на реални хора с техните недостатъци. В забавни истории за глупавите деянеия на гражданите на гръцкия град Абдера Виланд се разкрива като майстор на иронията, което го уподобява с Волтер, но най-вече със Суифт. Но докато Волтер разпростира своята ирония и дори скептицизъм в областта на социалната сатира, Виланд се ограничава до лека насмешка над човешките пороци.

 
Първото издание на „Оберон“

Съвършената творба на Виланд е фантастичният епос в стихове Оберон (1780). За него Гьоте казва: „Докато поезията е поезия, златото злато, а кристалът кристал, „Оберон“ ще предизвиква всеобща любов и удивление като шедьовър на поетическото изкуство“. В тази творба най-добре се изявява същността на Виланд като поет в стила рококо с така характерните му любов към орнамента, игра с ярки цветове и развихрена фантазия.

В „Оберон“ се редуват картини на селска простота и ориенталски разкош, градска суматоха и отшелнически живот, диви пустини и мирни ливади, рицарски битки и магически танци, весели празненства и страшни корабокрушения. Виланд може да бъде наречен най-големият орнаменталист в немското рококо. Той е забавен, елегантен, за него казват, че е придал на немския език френска лекота и гъвкавост. Още съвременниците му го смятат за изключителен майстор на стила.

Значителна е дейността на Виланд и като преводач: претворените от него драми на Шекспир са изиграли важна роля в историята на немската култура. Виланд превежда също произведения на Лукиан, Хораций и Цицерон, както и римокатолическия химн от XIII век „Стабат матер“.

БиблиографияРедактиране

 
Geschichte der Abderiten (1887)
  • Lobgesang auf die Liebe, 1751
  • Hermann, Epenfragment, 1751 (Erstdruck 1882)
  • Zwölf moralische Briefe in Versen, 1752
  • Der Frühling, 1752
  • Anti-Ovid oder die Kunst zu lieben, 1752
  • Die Natur der Dinge, Lehrgedicht, 1752
  • Erzählungen, 1752
  • Briefe von Verstorbenen an hinterlassene Freunde, 1753
  • Der geprüfte Abraham, 1753
  • Erinnerungen an eine Freundin, 1754
  • Hymnen, 1754
  • Ode auf die Geburt des Erlösers, 1754
  • Ankündigung einer Dunciade für die Deutschen, 1755
  • Gespräch des Socrates mit Timoclea, von der scheinbaren und wahren Schönheit, 1756
  • Sympathien, 1756
  • Empfindungen eines Christen, 1757
  • Lady Johanna Gray. Ein Trauerspiel, 1758
  • Theages oder Unterredungen von Schönheit und Liebe, 1758
  • Cyrus, 1759
  • Araspes und Panthea. Eine moralische Geschichte in einer Reihe von Unterredungen, 1760
  • Clementina von Porretta. Ein Trauerspiel, 1760
  • Der Sieg der Natur über die Schwärmerei oder die Abenteuer des Don Sylvio von Rosalva, Roman, 1764
  • Comische Erzählungen, 1765
  • Geschichte des Agathon, Roman, 1766 – 1767, Urfassung.
  • Musarion, oder die Philosophie der Grazien, Versdichtung, 1768
  • Idris und Zenide, 1768
  • Nadine, 1769
  • Die Geschichte des (Prinzen) Biribinker(s), 1769
  • Combabus, 1770
  • Die Grazien, 1770
  • Sokrates mainomenos oder die Dialoge des Diogenes von Sinope, 1770
  • Beiträge zur geheimen Geschichte des menschlichen Verstandes und Herzens, 1770
  • Der neue Amadis, 1771
  • Der goldne Spiegel oder die Könige von Scheschian, eine wahre Geschichte, Roman, 1772
  • Alceste, Deutsches Singspiel, 1773
  • Die Wahl des Herkules. Eine dramatische Cantate, 1773
  • Der verklagte Amor. Ein Gedicht, 1774
  • Stilpon oder die Wahl eines Oberzunftmeisters von Megara, 1774
  • Die Geschichte der Abderiten, Roman, 1774 – 1780
  • Das Urteil des Midas. Ein komisches Singspiel, 1775
  • Geschichte des Philosophen Danischmende, 1775
  • Der Mönch und die Nonne auf dem Mittelstein. Ein Gedicht in drei Gesängen, 1775
  • Titanomachia oder das neue Heldenbuch. Ein burleskes Gedicht, 1775
  • Das Wintermärchen, Verserzählung, 1776
  • Liebe um Liebe, 1776
  • Ein Fragment über den Charakter des Erasmus von Rotterdam, 1776
  • Geron, der Adlige. Eine Erzählung aus König Artus Zeit, 1777
  • Das Sommer-Märchen oder des Maultiers Zaum, 1777
  • Gedanken über die Ideale der Alten, 1777
  • An Olympia, 1777
  • Hann und Gulpenheh, Verserzählung, 1778
  • Der Vogelsang oder die drei Lehren, 1778
  • Fragmente von Beiträgen zum Gebrauch derer, die sie brauchen können oder wollen, 1778
  • Schach Lolo, Verserzählung, 1778
  • Pervonte oder die Wünsche. Ein neapolitanisches Märchen, 1778 – 1796
  • Rosamund. Ein Singspiel, 1778
  • Briefe an einen jungen Dichter, 1782/84
  • Clelia und Sinibald. Eine Legende aus dem zwölften Jahrhundert, 1783/84
  • Oberon, Verserzählung, 1780
  • Dschinnistan, 3 Bände, 1786 – 1789.
  • Das Geheimnis des Kosmopolitenordens, 1788
  • Geheime Geschichte des Philosophen Peregrinus Proteus, Roman, 1788/89
  • Göttergespräche, 1790 – 1793
  • Die Wasserkufe oder der Einsiedler und die Seneschallin von Aquilegia, 1795
  • Agathodämon, Roman, 1796 – 1797
  • Aristipp und einige seiner Zeitgenossen, Briefroman, vier Bände, 1800 – 1802
  • Das Hexameron von Rosenhain, 1803 – 1805
  • Menander und Glycerion, Ein Liebesroman in Briefen, 1804
  • Krates und Hipparchia, 1805

ПризнаниеРедактиране

 
Паметник на Виланд във Ваймар от 1857 г.
  • През 1808 г. Виланд заедно с Гьоте е удостоен от Наполеон с титлата Рицар на Ордена на почетния легион.
  • През 1808 г. Цар Александър I удостоява Виланд (заедно с Гьоте) с руския орден Света Анна.
  • Няколко институции в Германия са посветени на живота и творчеството на Кристоф Мартин Виланд.
  • В град Биберах е създаден Архив Виланд и Музей Виланд.
  • В Биберах и Ваймар са издигнати паметници на Виланд.
  • През 1979 г. е учредена литературната награда Кристоф Мартин Виланд, давана два пъти годишно за изтъкнати художествени преводи.
  • Държавно основно училище във Ваймар носи името „Кристоф Мартин Виланд“.

Външни препраткиРедактиране