Никифор Никифоров (генерал-майор)
Тази статия е за генерал-майора. За генерал-лейтенанта и политик вижте Никифор Никифоров.
Никифор Йорданов Никифоров (среща се и като Юрданов) е български офицер, генерал-майор и юрист, офицер от Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата война (1913), командир на рота и адютант на 16-и пехотен ловчански полк през Първата световна война (1915 – 1918) и началник на Военносъдебната служба (1934 – 1943).
| Никифор Никифоров | |
| български генерал | |
| Звание | генерал-майор |
|---|---|
| Години на служба | 1909 – 1943 |
| Битки/войни | Балканска война Междусъюзническа война Първа световна война Втора световна война |
| Образование | Национален военен университет |
| Дата и място на раждане | 21 февруари 1890 г.
|
| Дата и място на смърт | 15 февруари 1971 г.
|
Биография
редактиранеНикифоров е роден в Елена на 21 февруари 1890 г. По бащина линия е внук на Никифор Попконстантинов-Мудрон и племенник на майор Константин Никифоров и ген. Марко Никифоров. По майчина линия е издънка на Разсукановия род.
Постъпва във Военното на Негово Величество училище и завършва през 1909 г. с 29-и випуск, като на 22 септември е произведен в чин подпоручик.
участие в Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата война (1913) и през 1915 г. е произведен в чин поручик. Служи в 12-и пехотен балкански полк.
По време на Първата световна война (1915 – 1918) поручик Никифор Никифоров е полкови адютант на 16-и пехотен ловчански полк, за която служба съгласно заповед № 679 от 1917 г. по Действащата армия е награден с Военен орден „За храброст“, IV степен, 2 клас[1], като наградата е променена със заповед № 905 от 1917 г. по Действащата армия на Военен орден „За храброст“, IV степен, 1 клас.[2] По-късно служи като командир на рота от същия полк, за която служба през 1918 г. е награден с Орден „Св. Александър“, V степен, с мечове в средата[3], която награда е потвърдена със заповед № 355 от 1921 г. по Министерството на войната[4]. На 20 юли 1917 г. е произведен в чин капитан.
През 1921 г. завършва Юридическия факултет на Софийския университет. След войната служи във Военното училище, с Министерска заповед (МЗ) № 27 от 1922 г. е приведен в съдебното ведомство. На 30 януари 1923 г. е произведен в чин майор, между 1926 и 1933 г. е председател на Военни съд в Русе, като на 30 януари 1927 г. е произведен в чин подполковник. С МЗ № 87 от 1930 г. е назначен за постоянен член на военнокасационен съд. На 1 юли 1931 г. е произведен в чин полковник, с МЗ № 90 от 1933 г. е назначен за председател на военнокасационния съд, след което с МЗ № 105 от 1934 г. и с МЗ № 114 от 1936 г. е назначен за началник на военносъдебната служба. В периода 1934 – 1940 г. е председател на българската асоциация Рьорих. От 1939 г. до 1943 г. е съветски агент под псевдонима „Журин“ в разузнавателна група на д-р Александър Пеев. Разкрит е и през 1943 г. е уволнен от служба. Арестуван на 9 септември 1944 г. от правителството на Отечествения фронт и съден от т.наречения Народен съд Четвърти върховен състав на Народния съд, но е освободен след обявяване на присъдите 1945 г. На 29 юни 1949 г. е арестуван и съден по процесът срещу Трайчо Костов до 3 септември 1951 г.[5] След което е изпратен в лагер в Белене, но 1954 г. е освободен.
Кавалер е на ордените Военен орден „За храброст“, IV степен, 1 клас (1917)и Орден „Св. Александър“, V степен, с мечове в средата (1918/1921) Кавалер е и на съветския орден „Червено знаме“ и на орден „Народна република България“, I степен.[6]
Генерал-майор Никифор Никифоров умира на 15 февруари 1971 година.
Семейство
редактиранеНикифор Никифоров е женен с 2 деца.
Военни звания
редактиране- Подпоручик (22 септември 1909)
- Поручик (1915)
- Капитан (20 юли 1917)
- Майор (30 януари 1923)
- Подполковник (30 януари 1927)
- Полковник (1 юли 1931)
- Генерал-майор (6 май 1937)
Награди
редактиране- Орден „За заслуга“ (1913)
- Военен орден „За храброст“ IV степен (1914)
- Военен орден „За храброст“ IV степен, 1 клас (1917)
- Орден „Железен кръст“ II степен, Германска империя (1917)
- Царски орден „Св. Александър“ V степен с мечове по средата (1919)
- Знак „За 10-годишна отлична служба“ (1920)
- Народен орден „За военна заслуга“ V степен с корона (1923)
- Народен орден „За военна заслуга“ IV степен (1930)
- Народен орден „За военна заслуга“ III степен (1934)
- Знак „За 20-годишна отлична служба“ (1935)
- Царски орден „Св. Александър“ III степен (1937)
- Възпоменателен медал „За Балканските войни 1912 – 1913“ (1937)
- Възпоменателен медал „За Първата световна война 1915 – 1918“ (1937)
- Народен орден „За военна заслуга“ II степен (1940)
- Орден „Германски орел“ II степен с мечове (1943)
Образование
редактиране- Военно на Негово Княжеско Височество училище (до 1909)
- Софийски университет (до 1921)
Награди
редактиране
Военен орден „За храброст“, IV степен, 1 клас (1917)
Орден „Св. Александър“, V степен, с мечове в средата (1918/1921)
Орден „Червено знаме“, СССР
Орден „Народна република България“ I степен
Бележки
редактиране- ↑ ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 221, л. 16
- ↑ ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 221, л. 348
- ↑ ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 452, л. 246
- ↑ ДВИА, ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 254 – 255
- ↑ Държавна сигурност и офицерите от БНА (1944 – 1960 г.), Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, 2014, с.1172
- ↑ Недев, с. 299
Източници
редактиране- Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 3 и 4. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 327.
- Недев, Недю. Тайната война или летопис за д-р Александър Пеев и генерал Никифор Никифоров. София, Народна младеж, 1984.