Никола Кемилев

Никола Кемилев
	Никола Кемилев
български военен и революционер
Роден	20 декември 1880 г. Добрич, Княжество България
Починал	1945 г. (64 г.) София, Царство България
Погребан	Централни софийски гробища, София, Република България
Учил в	Национален военен университет
	Народен представител в:; XXI ОНС XXII ОНС XXIII ОНС

Никола Цанов Кемилев или Кямилев е български политик, офицер, сред основателите на Вътрешната добруджанска революционна организация, сътрудник на БКП.

Биография редактиране

Роден в Хаджиоглу Пазарджик на 20 декември 1880 година. Служи като офицер в II, III, IV и IX, XI конен полк, стига до чин полковник. Като офицер в Четвърти конен полк в Ямбол активно снабдява Вътрешната македоно-одринска революционна организация с оръжие в Одрински революционен окръг. Брат му е в четата на Христо Чернопеев и е ранен в сражение.^[1]

През 1920 година е уволнен от армията.^[2] Членува в Националлибералната партия. След Деветоюнския преврат от 9 юни 1923 г. до 19 юли година е градоначалник на Русе. Подкрепя и влиза в новата политическа формация Демократически сговор. Депутат е от Сговора в XXI, XXII и XXIII народно събрание. Гравитира към групата на Александър Цанков.

Активно участва в дейността на ВДРО и е сред представителите на нейната десница. През лятото на 1923 г. влиза в Централния комитет на организацията и е натоварен с функцията да осъществява връзката ѝ с българското правителство. Сериозно е ранен по време на атентата в църквата „Света Неделя“ от 1925 година.

Близък е до ВМРО и посредничи при преговорите между Иван Михайлов и военния министър Александър Кисьов при така наречената Неврокопска афера в 1932 година.^[3]

Получава ежемесечно суми по 5000 лева от БКП, за да предава информация, с която разполага.

Поддържа контакти с нелегалните военни структури на Комунистическата партия. След 9 септември 1944 г. е осъден от Народния съд, но заради оказани услуги на комунистически функционери не е репресиран сурово и получава присъда само от 2 години затвор. Последните години от живота си прекарва в столицата като директор на малка текстилна работилница.

Чичо е на Здравка Кямилева – участничка в групата за убийства на БКП от 1942 – 1943 г.

Военни звания редактиране

Литература редактиране

Димитрова, М., С. Йорданов. Лицата на Русе. Русе, 2012
Златев, Л., Х. Лебикян. Иван Хаджииванов. Родови корени, общественик и деен ръководител на борбата за освобождението на Добруджа. Русе, 2005
Златев, Л., Р. Стоянова. Русенските парламентаристи 1879 – 1946 г. Русе, 2011
Златев, Л. Вътрешната добруджанска революционна организация (ВДРО) 1923 – 1940 г. Архив на оригинала от 2016-03-06 в Wayback Machine. Русе, 2009 г.
Златев, Л., Х. Лебикян. Иван Хаджииванов. Родови корени, общественик и деен ръководител на борбата за освобождението на Добруджа. Русе, 2005 Архив на оригинала от 2016-08-03 в Wayback Machine.
Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996.

Бележки редактиране

↑ Герджиков, Михаил. Михаил Герджиков: Спомени, документи, материали. София, Наука и изкуство, 1984. с. 37, 405.
↑ Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 2. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 89.
↑ Шанданов, Петър. Богатство ми е свободата. Спомени. София, Издателство „Гутенберг“, 2010. ISBN 978-954-617-117-7. с. 84.

[1] Герджиков, Михаил. Михаил Герджиков: Спомени, документи, материали. София, Наука и изкуство, 1984. с. 37, 405.

[2] Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 2. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 89.

[Шанданов_84-3] Шанданов, Петър. Богатство ми е свободата. Спомени. София, Издателство „Гутенберг“, 2010. ISBN 978-954-617-117-7. с. 84.

[1]

[2]

[3]