Христо Чернопеев

български революционер

Черньо Пеев, наричан Христо Чернопеев (изписване до 1945 година: Христо Чернопѣевъ) и Черния,[1] е капитан от българската армия и деец на националноосвободителното движение в Македония и Одринско, ръководител на Струмишкия окръг на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.[2]

Христо Чернопеев
български революционер
Недатирана фотография от Димитър Карастоянов
Недатирана фотография от Димитър Карастоянов
Роден
Починал
6 ноември 1915 г. (47 г.)
Погребан„Успение Богородично“, Република Северна Македония
НаградиВоенен орден „За храброст“
Народен представител в:
XVII ОНС   
Христо Чернопеев в Общомедия

Биография редактиране

Ранни години редактиране

Черньо Пеев е роден на 16 юли 1868 година в село Дерманци, Ловешко. Завършва III прогимназиален клас в Плевен. Отбива редовната си военна служба в 17 плевенски полк и в 1899 година остава на служба като унтерофицер и фелдфебел в 15 ломски полк в Белоградчик. В същия полк служи и Борис Сарафов, който привлича Пеев към македоно-одринското освободително движение и той е сред основателите на Тайното офицерско братство в Белоградчик.

Във ВМОРО редактиране

 
Щабът на четата на Чернопеев. Илия Дилберов (най-вдясно)

През август 1899 година Пеев напуска служба и през септември пристига в Солун, където под ръководството на Пере Тошев, доктор Христо Татарчев и Христо Матов четири месеца се занимава с военно обучение на членове на ВМОРО. На 14 февруари 1900 г. става четник в четата на Михаил Апостолов Попето, действаща в Гевгелийско и Ениджевардарско. Михаил Попето го прекръщава на Чернопеев.

От април 1900 година е самостоятелен войвода на агитационно-организаторска чета в Кукушко, чиято цел, подобно на четите на други двама български военни – Марко Лерински и Михаил Попето, е създаване на селски комитети и военно обучение на населението. В четата на Чернопеев се обучават Михаил Герджиков, Сава Михайлов, Кръстьо Асенов, Александър Китанов, Петър Китанов, Мирчо Икономов, Никола Дечев и други бъдещи изявени дейци на ВМОРО.

През февруари 1901 година четата на Чернопеев води първата голяма битка между чета на организацията и османски части – 14 часа се сражава при село Баялци, като в битката загиват половината четници заедно с брата на Гоце Делчев Мицо Делчев. Това сражение утвърждава авторитета на революционната организация в Кукушко и Гевгелийско. През март Чернопеев заедно с Туше Делииванов пристига в София за снабдяване с оръжие. Тук Гоце Делчев го уговаря да поеме като войвода Горноджумайски район, където се стреми да отблъсне влиянието на Върховния комитет и им дава чести сражения. Четата на Христо Чернопеев, заедно с тези на Кръстьо Асенов и Яне Сандански участва в аферата „Мис Стоун“ в Пирин през 1901 година.

 
Участниците в аферата „Мис Стоун“ – Сава Михайлов, Яне Сандански, Кръстьо Асенов и Христо Чернопеев

Чернопеев се отнася с резерви към решенията на Солунския конгрес на ВМОРО през януари 1903 година за поемане на курс към незабавно въстание. На 24 март 1903 година четата на Чернопеев навлиза в Македония и през април води няколко сражения в Струмишко и Горноджумайско. Връща се в България за муниции и оръжие и отново навлиза в Македония с 250 души през август след избухването на Илинденско-Преображенското въстание. Четата му се разделя на три – едната, начело с Петър Самарджиев, заминава за Тиквеш, а друга част, начело с Никола Жеков, – за Радовишко. Чернопеев води няколко сражения с османски части през септември в края на въстанието се завръща в България.

Сближаване със санданистите редактиране

 
Войводите на съвещание в Осоговската планина: седнали от ляво надясно: Панайот Байчев, Питу Гули, Коста Мазнейков, Христо Чернопеев, Андрей Христов, Тодор Христов. Прави, от ляво надясно: Никола Жеков, Константин Кондов, Сотир Атанасов, Тимо Ангелов, Никола Дечев и куриерът Никола Сарафов

След поражението на въстанието заедно с Яне Сандански и Димо Хаджидимов участва в изработването на Януарската директива от 1904 година, която послужва за идейна основа на левицата в македоно-одринското национално-революционно движение. Войвода е на чета в Кукушко, като обучава бъдещи войводи на ВМОРО. През октомври 1905 година е делегат от Струмишки революционен окръг на Рилския конгрес вече като ръководител на Струмишкия окръг. Действа независимо и не признава ръководството на организацията. Помощник войводи са му Петър Китанов с 5 четници в Малешевско и Пехчевско, Мануш Георгиев с 9 души в Петричко. В Радовишко действа Стамен Георгиев, който се подчинява на ръководството на ВМОРО.[3]

След убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов е арестуван в София, по подозрение за съучастничество.[4] Не успява да участва на Кюстендилския конгрес на ВМОРО от 1908 година.

След Младотурската революция в 1908 година се легализира и установява в Солун. През април 1909 година четите на Чернопеев и Сандански участват в смазването на контрапреврата в Цариград. В 1909 година става един от учредителите на Народната федеративна партия (българска секция) и член на ръководството ѝ.

 
Чернопеев сред селяни

През декември 1909 година обаче струмишките дейци напускат партията и Чернопеев заедно с Костадин Самарджиев Джемото и бившите върховисти Михаил Думбалаков и Кочо Хаджиманов обикалят Струмишко за възстановяване на организиционната мрежа в окръга.[5] Думбалаков пише за Чернопеев:

...тоя безумен храбрец и неумолим, жесток и страшен терорист... Чернопеев, надарен със стоманени мишци и с всички революционни добротедели, притежаваше един обезличаващ недостатък – липсата на самостоятелност. Жертва на влияния, той бе започнал революционната си дейност като върховист; минавайки границата бе работил в услуга на вътрешните; по-късно бе спечелен от Влахова за федералистите, а хуриета го бе заварил в щаба на санданистите...[6]

Късайки със Сандански, Чернопеев пише остро писмо до него и съмишлениците му, в което ги обвинява за съглашателство с младотурците. В началото на 1910 година четиримата минават в България и Чернопеев е временно интерниран в Дерманци по настояване на османските власти, но скоро четиримата отново се събират в София.[7] През 1910 година Чернопеев основава Българската народна македоно-одринска революционна организация заедно с Апостол Петков, Тане Николов и др. Христо Чернопеев навлиза в Македония през 1910 година, заедно с войводите Ичко Димитров, Апостол Петков и Въндо Гьошев. В 1911 година след като БНМОРО и ВМОРО се обединяват заедно с Тодор Александров и Петър Чаулев е избран член на ЦК на ВМОРО, като запасен член става Александър Протогеров от ВМОК. Чернопеев е началник на разузнавателния пункт на ВМОРО в Струмица.

По време на войните за национално обединение редактиране

 
На снимката: Апостол Петков, Христо Чернопеев, Михаил Чаков, Георги Занков, Стефан Чавдаров, Костадин Самарджиев Джемото, Антон Бузуков и други
 
Никола Божков, Михаил Чаков, Христо Чернопеев, Панайот Байчев и четникът на Чернопеев Ангел Кайтазов (от Долна баня[8]) в освободения Кавала, 1912

При избухването на Балканската война в 1912 година е начело на Втора отделна партизанска рота (чета) на Македоно-одринското опълчение, съставена от 145 души.[9] Участва в освобождението на Банско, Мехомия и Кавала заедно с Йонко Вапцаров, Пейо Яворов и Лазар Колчагов[10] Спасява село Калапот от башибозук, но закъснява в Плевня. На 24 октомври с Михаил Чеков влизат в Драма, а на 27 в Кавала, след което е назначен за комендант на Кавала.[11]

По-късно служи в 3 рота на 4 битолска дружина. Награден е с орден „За храброст“ ІІІ степен.[35]

Взема участие в насилственото покръстване на помаците от Драмско и Неврокопско през зимата на 1912 година.[36][37]

 
Христо Чернопеев

По време на Междусъюзническата война заедно с четата си подпомага действията на XXVII Чепински и XXVIII стремски полк в боевете при село Конче, Радовишко. До края на войната остава на разположение на командването на II българска армия. Заради бойните си заслуги към България е произведен в първо офицерско звание поручик.

Става народен представител от Струмишки окръг,[38] но през 1915 година напуска парламента и като запасен капитан отива на фронта. Александър Протогеров, командир на 3-та бригада на 11-а македонска дивизия, му предлага служба в неговата бригада като „офицер за поръчки“. Чернопеев отговорил:

Аз не съм тилов герой, искам ро­та. Дошъл съм в твоята бригада не за друго, а защото струмичани са тука и искам да умра при тях. Иначе бих си стоял в Народното събрание, където мястото ми е топло.[39]

Така, по време на Първата световна война е командир на I рота на VI полк на ХІ дивизия. Загива на 6 ноември 1915 г. в бой с френски части край село Криволак, Щипско.[40][41] Погребан е в църквата „Успение Богородично“ на Ново село, квартал на Щип.

След установяването на комунистическата власт в Македония през 1945 година гробът му е заличен.[42] През 2010 година цялото гробище е разкопано и тленните останки на българските войници са унищожени.[43]

В Регионалния исторически музей на Благоевград се съхраняват лични вещи и оръжия на Чернопеев, включително револверът, с който се сражава в Първата световна война, в която и умира. Родната къща на Чернопеев в родното му село днес е музей, но е в окаяно състояние. Негов личен архивен фонд се съхранява в Държавна агенция „Архиви“.[44]

Семейство редактиране

Чернопеев е женен за Тота, с която има три деца, едно момче – Ботьо, и две момичета – Тодора и Станка. След смъртта му по предложение на Народното събрание и с решение на царя Фердинанд I семейството му от 1916 година получава годишна народна пенсия, съпругата му доживот, синът му до пълнолетие, а дъщерите му до омъжване.[45] Тота умира към април 1925 година.[46]

 
Церемония при освещаване на знамето и полагане на клетва от четите на Христо Чернопеев, Никола Жеков, Петър Самарджиев и Панайот Байчев, 2 септември 1903
 
Втора отделна партизанска рота на МОО, начело с Христо Чернопеев
 
Четата на Чернопеев (в средата седнал)
 
Паметна плоча в Банско, отбелязваща освобождението на селището от четите на Чернопеев и Яворов в 1912 г.

Външни препратки редактиране

 
Движението отсамъ Вардара и борбата съ върховиститѣ. По спомени на Яне Сандански, Черньо Пѣевъ, Сава Михайловъ, Хр. Куслевъ, Ив. Анастасовъ Гърчето, Хр. Юруковъ и Никола Пушкаровъ. Съобщава Л. Милетичъ. София, Материяли за историята на македонското освободително движение, Издава Македонскиятъ Наученъ Институтъ, Книга VII, Печатница П. Глушковъ, 1927.

Бележки редактиране

  1. Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 101, 103.
  2. Енциклопедичен речник Кюстендил (А-Я). София, Общински народен съвет, Регионален център по култура. Издателство на Българската академия на науките, 1988. ISBN 954-90993-1-8. с. 700.
  3. Георгиев, Величко, Стайко Трифонов. История на българите 1878-1944 в документи. Т. I. 1878 - 1912. Част II. София, Просвета, 1994. ISBN 954-01-0558-7. с. 475-481.
  4. Clarence and Richmond Examiner (Grafton, NSW: 1889 – 1915), Tuesday 17 декември 1907
  5. Колектив. Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878-1944. Том 3. София, МНИ, 1997. с. 250.
  6. Думбалаковъ, Михаилъ. Презъ пламъцитѣ на живота и революцията, том II. София, Печатница „Художникъ“, 1937. с. 55.
  7. Думбалаковъ, Михаилъ. Презъ пламъцитѣ на живота и революцията, том II. София, Печатница „Художникъ“, 1937. с. 101 – 110.
  8. а б Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 331.
  9. Генов, Георги. Беломорска Македония : 1908 - 1916. Toronto, New York, Благотворително издание на бежанците от Вардарска и Егейска Македония, емигранти в САЩ и Канада, Veritas et Pneuma Publishers Ltd., Multi-lingual Publishing House, 2007. ISBN 978-954-679-146-4. с. 111.
  10. „Знамената на освободителното движение и въстанията в Македония и Тракия“
  11. Генов, Георги. Беломорска Македония : 1908 - 1916. Toronto, New York, Благотворително издание на бежанците от Вардарска и Егейска Македония, емигранти в САЩ и Канада, Veritas et Pneuma Publishers Ltd., Multi-lingual Publishing House, 2007. ISBN 978-954-679-146-4. с. 111, 125.
  12. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 377.
  13. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 806.
  14. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 35.
  15. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 358.
  16. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 100.
  17. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 152.
  18. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 422.
  19. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 738.
  20. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 28.
  21. а б Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 111.
  22. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 83.
  23. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 235.
  24. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 673.
  25. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 125.
  26. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 38.
  27. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 128.
  28. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 805.
  29. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 357.
  30. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 797.
  31. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 33.
  32. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 356.
  33. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 533.
  34. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 73.
  35. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 798, 892.
  36. Арденски, Владимир. Загаснали огнища. София, ИК „Ваньо Недков“, [2005]. ISBN 954-8176-96-3. с. 66.
  37. Елдъров, Светлозар. Българската православна църква и българите мюсюлмани 1878 – 1944 г. // Посетен на 20 април 2009.
  38. Чолов, П., „Българските въоръжени чети и отряди през XIX век“, София, 2003, Академично издатеслтво „Марин Дринов“, стр. 340
  39. Николов, Борис. Борбите в Македония. Спомени на отец Герасим, Георги Райков, Дельо Марковски, Илия Докторов, Васил Драгомиров. София, Звезди, 2005. ISBN 954-9514-56-0. с. 202.
  40. Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 522-523.
  41. Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 373.
  42. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 187.
  43. „Осквернените гробове в Македония“, www.vmro.bg.
  44. ДАА, Фонд № 1957К, оп.1
  45. Официяленъ отдѣлъ. По Министерството на Финанситѣ // Държавенъ вѣстникъ. Година XXXVIII, Брой 159. 1 августъ 1916. с. 1.
  46. Съболезнователно писмо отъ Самоковското Благ. д-во до дѣцата на Хр. Чернопѣевъ // Независима Македония. Год. III, Брой 106. 17 априлъ 1925 год. с. 2.