Никола Пъдарев (политик)

Тази статия е за политика. За просветния деец вижте Никола Падарев.

Никола Николов Пъдарев (Падарев) е български юрист и политик.[1]

Никола Пъдарев
български юрист и политик
Роден
Починал
7 януари 1949 г. (73 г.)
Политика
Народен представител в:
XVIII ОНС   XIX ОНС   XX ОНС   XXI ОНС   XXII ОНС   XXIII ОНС   XXIV ОНС   
Народен представител в:
XVIII ОНС   XIX ОНС   XX ОНС   XXI ОНС   XXII ОНС   XXIII ОНС   XXIV ОНС   
Семейство
Подпис
Никола Пъдарев в Общомедия
Писмо на Падарев, 15 януари 1919 г.

Биография редактиране

Роден е през 1875 година в неврокопското село Гайтаниново в семейството на просветния деец Никола Падарев.[2][1] На 14 години заминава за София, за да учи в гимназия и след завършването си учи право право в Париж, Франция. След завършването си, се връща в България и в 1902 г. е назначен във видинския съд. Жени се за Райна Недялкова - родственица на Алеко Константинов и на основателя на Радикалдемократическата партия - юриста Найчо Цанов, с когото се сприятелява. По-късно става адвокат във Видин.[2]

През 1906 година, след смъртта на Петко Каравелов, Александър Малинов реорганизира Демократическата партия и предлага на Пъдарев да оглави партията във Видин, но младият адвокат отказва и чак в 1919 година се кандидатира за народен представител. Депутат е на Демократическата партия от Видински окръг в продължение на 15 години от 1919 зо 1934 година в XIX, XX, XXI, XXII, XXIII и XXIV обикновено народно събрание.[2]

Пъдарев смята, че Демократическата партия трябва да върви в съюз с БЗНС и е несъгласен с отказа на Малинов от 1920 година на коалиция между двете партии.[2] Със собствени средства издава вестник „Чук“.[3] Основава фонд за издръжка на даровити ученици в Гайтаниново.[3]

Умира в 1949 година.[1]

Бележки редактиране

  1. а б в Парцел 32 // София помни. Посетен на 3 март 2016.
  2. а б в г Мумджиева, Дора, к. м. н. „България само от некъдърници е на тоя хал“ // Общество и право. 1992. с. 30.
  3. а б Мумджиева, Дора, к. м. н. „България само от некъдърници е на тоя хал“ // Общество и право. 1992. с. 31.