Органически устав на Източна Румелия
Органическият устав на Източна Румелия е основният закон, който регламентира политическия и обществения живот в областта и нейната автономия в рамките на Османската империя.
| Органически устав на Източна Румелия | |
| Органический уставъ на Источна Румелия | |
 корица | |
| Автор | Европейска комисия за Източна Румелия |
|---|---|
| Първо издание | 1879 г. Пловдив, Източна Румелия |
| Издателство | Книжарница на Христо Г. Данов |
| Оригинален език | български, турски, гръцки |
| Жанр | конституция |
Изработване
редактиране
Органическият устав е изработен от международна комисия, в която влизат представители на Великите сили и Османската империя. Приет е на 14 април 1879 г.[1]
Основни положения
редактиранеЗависимост от Османската империя
редактиранеОрганическият устав повтаря и утвърждава определението на Берлинския договор за Източна Румелия като автономна провинция под пряката политическа и военна власт на османския султан. Той има правото да пази сухопътните ѝ граници и да вкарва войски в нея, в случай на бунтове и междуособици.[2] Султанът назначава главния управител и началника на източнорумелийската войска (милиция). Той утвърждава законите, приети от местния парламент, и може да го разпуска (по предложение на главния управител).[3]
Изпълнителна власт
редактиранеНачело на Източна Румелия стои генерал-губернатор, назначен от османския султан със съгласието на Великите сили. Той управлява с помощта на Частен съвет (Директорат), съставен от началниците на милицията и централните дирекции.[4] Областта е поделена административно на 6 окръга (департамента), 28 околии (кантона), селски и градски общини. Окръзите са с ограничено самоуправление, представено от назначените от централната власт управители (префекти) и главните съвети, избирани в по-голямата си част от местното население. Кметовете се избират от градските съвети, но трябва да бъдат утвърдени от генерал-губернатора.[5]
Законодателна власт
редактиранеЗаконодателният орган на Източна Румелия е Областното събрание. То се състои от 56 депутати, от които 36 избрани от населението, 10 назначени от главния управител и 10 по право. Между сесиите на Областното събрание (което заседава два месеца в годината) законодателната власт и контролът върху изпълнителната се упражняват от 10-членен Постоянен комитет, излъчен от събранието.[6]
Съдебна власт
редактиранеСпоред устава съдиите в Източна Румелия са назначавани от главния управител и са несменяеми. Изключение правят кметовете, изпълняващи съдебни функции, околийските съдилища и съдебните състави по търговски дела. Предвижда се и изграждане на прокуратура към върховния и окръжните съдилища.[7]
Административното правосъдие е поверено на шестте административни съдилища (по едно във всеки окръг), чийто състав се попълва от гражданските съдилища и Областното събрание. Последна инстанция по оспорването на управленски актове е Върховното съдилище за административни тъжби.[8]
Въоръжени сили
редактиранеКомисарите на западноевропейските държави видоизменят източнорумелийската милиция, създадена от Временното руско управление, като я превръщат в част от османската армия и я задължават да брани границите на Източна Румелия, а границите на останалите европейски владения на Османската империя – при специфични условия (допускане на християни в османската армия и равноправие между християнските и мюсюлманските военнослужещи). Уставът регламентира подробно командването и структурите на милицията, както и нейната численост, ограничавайки първоначалния ѝ състав.[9]
Официални езици
редактиранеУставът изисква законите, постановленията и присъдите в областта да бъдат издавани едновременно на български, турски и гръцки език. Официалната кореспонденция на генерал-губернатора с османското правителство трябва да бъде водена на турски език. В местната администрация следва да бъде използван езикът, говорен от мнозинството на населението в съответния окръг, околия или община.[10]
Граждански права и вероизповедание
редактиранеОрганическият устав на Източна Румелия гарантира равенството на всички жители на областта пред закона, свобода на словото, печата, събранията и сдруженията.[11] Освен свободно вероизповедание, той осигурява неотчуждаемост на имотите, освобождаване от данъци и други привилегии на религиозните общини, както и правото им да устройват и издържат училища под държавен надзор.[12]
Икономически и финансови условия
редактиранеКато част от Османската империя, Източна Румелия е задължена да внася ежегодно в бюджета на империята данък от 240 000 турски лири и още 5000 лири приходи от митниците, пощите и телеграфа.[13] Железниците в областта остават собственост на империята, а концесионерът (Компанията на Източните железници) запазва пълните си права за експлоатацията им.[14]
Органическият устав задава рамките за стопанското и финансовото управление на областта със създаване на митническа бариера между нея и Княжество България[15], с въвеждането на поземлен данък вместо десятъка[13] и други изисквания.
Опити за ревизия след Съединението
редактиранеПрез септември 1885 година, в резултат от Съединението на Източна Румелия и Княжество България, Органическият устав е фактически обезсилен. През следващите месеци в Южна България (на територията, спадаща де юре към Източна Румелия) са въведени администрацията и законите на Княжеството[16], но Великите сили, наложили устава, не приемат отмяната му. С Топханенския акт Княжество България и Османската империя са задължени да съставят смесена комисия, която да предложи на Силите изменения в устава. Комисията се събира в София в края на юли 1886 година, за да обсъди прехвърлянето на правомощията на султана върху княза и на финансовите задължения на Източна Румелия към Високата порта — върху Княжеството. Преговорите са прекъснати от турска страна след преврата от 9 август, при който е свален от власт княз Александър Батенберг.[17]
Външни препратки
редактиранеВижте също
редактиранеБележки
редактиране- ↑ Стателова, Елена. Източна Румелия (1879–1885). Икономика, политика, култура. София, Издателство на Отечествения фронт (онлайн: Дигитална библиотека СУ „Св. Климент Охридски“), 1983. с. 38. Посетен на 01.06.2015.
- ↑ Маджаров, Михаил. Източна Румелия. Исторически преглед. София, Печатница С. М. Стайков, 1925. с. 77.
- ↑ Стателова 1983, с. 27, 41.
- ↑ Стателова 1983, с. 29 – 30.
- ↑ Стателова 1983, с. 26, 33 – 34.
- ↑ Стателова 1983, с. 31 – 32.
- ↑ Стателова 1983, с. 35 – 36.
- ↑ Йочев, Евгени. Административното правосъдие в Източна Румелия. Научни трудове на Русенския университет 2011, том 50, серия 7, с. 25-28. Посетен на 04.06.2015.
- ↑ Зафиров, Димитър (ред.). История на българите. Том V: Военна история. София, Издателство „Знание“, 2007, ISBN 954-528-752-7, с. 353-354
- ↑ Стателова 1983, с. 27 – 28.
- ↑ Стателова 1983, с. 28.
- ↑ Стателова 1983, с. 28, 36 – 37.
- ↑ а б Стателова 1983, с. 34 – 35.
- ↑ Стателова 1983, с. 141 – 142.
- ↑ Стателова 1983, с. 148.
- ↑ Ангелова, Й. и др. Българските държавни институции 1879–1986. Енциклопедичен справочник Архив на оригинала от 2015-01-18 в Wayback Machine. (статиите Органически устав на Източна Румелия и Комисарство в Южна България). София 2008, Дигитална библиотека по архивистика и документалистика. Посетен на 04.06.2015.
- ↑ Проданов, Николай. Опитът за изменение на източнорумелийския органически устав през лятото на 1886 г. Във: Годишник на Регионален исторически музей – Пловдив. Митове и истории в България. Научна конференция посветена на 125-годишнината от Съединението на България Архив на оригинала от 2017-06-10 в Wayback Machine.. Пловдив 2010, с. 179-184. Посетен на 04.06.2015.