Отваря главното меню

Източнорумелийска милиция

Заповед за провеждане на учение на източнорумелийското опълчение през 1883 година.

Източнорумелийската милиция е войската на автономната област Източна Румелия.

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

ФормиранеРедактиране

Временните руски власти, установили се в Южна България в резултат от победата в Руско-турската война, започват формирането на източнорумелийските въоръжени сили през декември 1878 година с обособяването на подразделенията на Българската земска войска от Сливенската и Пловдивската губерния под отделно (руско) командване. Новата формация е преименувана в „Източнорумелийска милиция“ на 1 март 1879 година. През май същата година тя е реорганизирана в съответствие с Органическия устав на Източна Румелия в 12 пехотни дружини, 1 учебен батальон, 1 полуескадрон, 1 полубатарея и 1 сапьорна рота.[1]

КомандванеРедактиране

Съгласно Органическия устав, милицията е местна военна сила и е подчинена на османската армия, като при нашествия или военни действия е задължена да я подкрепи.[1]

Командва се от Главен щаб на милицията и жандармерията, който се състои от началник, двама старши адютанти, началник-щаб и началници на различните отделения и служби. Първи началник на милицията е френският бригаден генерал Виктор Виталис (с началник-щаб френският подполковник Тустен дьо Мануар), наследен от пруските генерали на турска служба Вилхелм Щрекер (от 1879 до 1884 година) и Август фон Дригалски (1884–1885).[2]

Главният щаб е попълнен с офицери от немски, френски и английски произход на служба при Високата порта. Първият българин – майор Сава Муткуров, е назначен в щаба през 1883 година.[2] По-голяма част от дружините се командват от руски офицери, а останалите както и ротите и взводовете – от български. През годините броят на руснаците е намален неколкократно в полза на българите на командни длъжности.[3]

СъставРедактиране

Военната служба в Източна Румелия е задължителна за мъжете на възраст между 20 и 32 години. Поради финансови и конституционни ограничения, само ⅓ от новобранците служат две години. Останалите преминават двумесечно обучение.[1] От юни 1879 година 1-ва пловдивска, 10 хасковска и 12 бургаска дружина се формират в боен състав, а останалите – в мирновременен. През 1881 година се формират и Пловдивски и Сливенски офицерски обществен съд.[4]

Прослужилите редовната служба са записвани в първо (22- до 24-годишните), второ (на възраст от 24 до 28 години) и трето опълчение (от 29 до 32 години).[1]

Към края на Временното руско управление милицията наброява 7 500 военнослужещи. До 1882 броят им спада под 2 300. В навечерието на Съединението в милицията служат 3 500 души.[3] В периода, докато тя съществува, през редовно обучение преминават 16 000 души.[5] Отделно от тях, през 1879 е образуван резерв на милицията, който достига 21 000 души.[1]

РазформированеРедактиране

Източнорумелийската милиция участва дейно в Съединението с Княжество България. Рано сутринта на 6 септември 1885 година войскови части под командването на майор Данаил Николаев се заклеват във вярност на княз Александър Батенберг, след което блокират конака на генералния губернатор в Пловдив и пропускат голямоконарската чета на Чардафон, който арестува губернатора Гаврил Кръстевич. Заповедите на командващия генерал Дригалски за защита на румелийската власт са пренебрегнати, а руските офицери от милицията се въздържат от участие в събитията.[6]

Непосредствено след Съединението източнорумелийската милиция се влива в армията на Княжеството. С княжески указ №61 от нея са формирани 5 пеша бригада (9 пехотен пловдивски и 10 пехотен родопски полк), 6 пеша бригада (11 пехотен сливенски и 12 пехотен балкански полк), 3 конен полк и 3 артилерийски полк.[4]

БележкиРедактиране

  1. а б в г д Зафиров, Димитър (ред.). История на българите. Том V: Военна история. София, Издателство „Знание“, 2007, ISBN 954-528-752-7, с. 353-354
  2. а б Стателова, Елена. Източна Румелия (1879–1885). Икономика, политика, култура. София, Издателство на Отечествения фронт (онлайн: Дигитална библиотека СУ „Св. Климент Охридски“), 1983. с. 102-103. Посетен на 04.06.2015.
  3. а б Стателова 1983, с. 103-104.
  4. а б Тодоров, Т., Ефтимов, Т.. Пътеводител на архивните фондове 1877 – 1944 г.. Т. 1. София, Военно издателство, 1976., стр. 14
  5. Стателова 1983, с. 105.
  6. Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том 1. София, Български писател, 1990. с. 510-516. Посетен на 26.03.2016.

Вижте същоРедактиране

  • Съединението 1885 - енциклопедичен справочник. София, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, 1985.