Отваря главното меню

Временно руско управление в България (ВРУ) е управление от руски граждански и военни власти от юни 1877 г. до юни 1879 г. Разпростира се в окупираните от руските войски територии в хода на Руско-турската война (1877 – 1878). Берлинският договор определя продължителността му на девет месеца.[1][2]

По същото време в тогавашна Западна България (Босилеградско, Царибродско и районите на Кула, Враца, Берковица, Сливница и Трън) тези функции са изпълнявани от сръбската войска. За целия период на Временното руско управление в България в тези области администрацията е сръбска.

Временно руско управлениеРедактиране

По време на Руско-турската война (1877 – 1878)Редактиране

 
Сградата в Пловдив, където се намира Временното руско управление от май до октомври 1878 година

Временното руско управление е създадено в хода на Руско-турската война (1877 – 1878). Наименувано е „Канцеларията за гражданско управление на освободените зад Дунава земи“ и е прикрепено към командването на Действуващата руска армия на Балканския полуостров. Начело на канцеларията е руският императорския комисар Владимир Черкаски, а след неговата смърт на 3 март 1878 г.  – Александър Дондуков-Корсаков.[1] Седалището на комисаря първоначално е в Пловдив (от 20 май до 10 октомври 1878 година), а след това е преместено в София.

Задачите на управлението са: да се изгради основата на българската държавно-правна организация, да се възстанови нормалния живот, да се оказва всестранно съдействие на руската армия. В освободените градове са създадени български административни учреждения. Създават се градски управителни съвети, съдебни и полицейски органи. Основна административна единица е губернията.

Ръководството на администрацията се осъществява от канцеларията на императорския комисар. Освен руски офицери и чиновници, в тях работят и голям брой българи, сред които Марин Дринов, Марко Балабанов, Димитър Греков, Тодор Бурмов, Васил Караконовски, Киряк Цанков, Илия Цанов, Христо Стоянов, Константин Кесяков, Иван Кишелски, Петър Оджаков и Димитър Карамфилович.[1] Санстефанският мирен договор определя срока на Временното руско управление на две години.

 
Руски императорски комисар Александър Дондуков

По силата на Берлинския договорРедактиране

 
Временни правила по пощенската част

Берлинският договор ограничава продължителността на ВРУ на девет месеца, считано от деня на подписването на договора. Като главна задача е определена създаването на васалната държава Княжество България и автономната област Източна Румелия. Администрацията е ръководена от канцеларията на императорския комисар и от Съвет за управление, състоящ се от седем отдела.

Приети са голям брой нормативни актове (временни правила) за устройство на войската, съдилищата, училищата, полицията, медицинските управления и пощенското дело. Въвежда се задължително първоначално образование, задължителна военна служба за мъжете на възраст от 20 до 30 години, основана е Българската народна банка, а за официален език е определен българският.

Временното руско управление свиква Учредителното събрание, което приема Търновската конституция. През април 1879 г. свиква Първото Велико народно събрание, което избира Александър I Батенберг за български княз.

Временното руско управление и Европейската комисия за Източна Румелия устройват и автономната област Източна Румелия.

 
Паметната плоча на щаб-квартирата на Временното руско управление на България, 1878 година, Пловдив

На 19 май 1879 г. Временното руско управление предава властта в Източна Румелия на генерал-губернатора Алеко Богориди, а на 25 юни – в Княжество България на българския княз Александър I Батенберг. С тези си актове Временното руско управление прекратява своето съществуване.

Съгласно Берлинския договор, разходите по издръжката на Временното руско управление формират окупационния дълг на Княжество България и Източна Румелия. Дългът е изплатен частично до 1902 година и опростен от Русия след Първата световна война.[3]

ИзточнициРедактиране

  1. а б в Българските държавни институции 1879 – 1986. София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1987. с. 54 – 55.
  2. Николова В., Куманов М., Кратък исторически справочник, т. III, С., 1983, с. 148
  3. Аврамов, Румен. Комуналният капитализъм: Т.I. София, Фондация Българска наука и култура / Център за либерални стратегии, 2007. ISBN 978-954-90758-7-8. с. 491 – 492.

ЛитератураРедактиране

Външни препраткиРедактиране