Петко Стайнов (композитор)

български композитор и музикален общественик
Вижте пояснителната страница за други личности с името Петко Стайнов.

Петко Груев Стайнов е български композитор и музикален общественик, обогатил българската музикална култура и допринесъл значително за развитието ѝ, академик.

Петко Стайнов
български композитор и музикален общественик
Роден
Починал
25 юни 1977 г. (80 г.)
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България
Учил въвВисше музикално училище „Карл Мария фон Вербер“
Народен представител в:
III НС   
Петко Стайнов в Общомедия

Биография редактиране

 
Гробът на Петко Стайнов в парцел 44 на Софийските централни гробища

Петко Стайнов е роден на 1 декември 1896 г. в гр. Казанлък в семейството на индустриалеца Грую Петков Стайнов и Анка Стайнова. Там изживява ранните си детски години, заедно с двамата си по-малки братя Захари и Стоян и най-малката сестра Пенка. Летата прекарва в чифлика на дядо си в с. Овощник.

На 11-годишна възраст загубва напълно зрението си, вследствие нараняване на едното око, довело до влошаване и на другото. Постъпва в новооткрития през 1905 г. Институт за слепи в София. Учи флейта в Института при Димитър Хаджигеоргиев и Никола Стефанов, – цигулка при Швертнер и хармония при Краус, започва да учи пиано при Мила Бъчварова. Учи пиано и при Андрей Стоянов и участва дейно в хора и оркестъра на Института под ръководството на Михаил Шекерджиев и Никола Стефанов.

Завършва Института за слепи в София (1915), където музикалната му дарба се проявява за първи път. Тогава прави първите си композиционни опити.

През 1920 г. заминава за Германия и в продължение на една година посещава частен музикален лицей в Брауншвайг. През 1923 г. завършва Дрезденската консерватория с две специалности: композиция и пиано. Завръща се в Казанлък през 1924 г. и създава първата си значителна творба – симфоничната сюита Тракийски танци в три части (1925), впоследствие допълнена с още една част – „Мечкарско“ (1926). От следващата година се мести да живее в София и започва да преподава пиано в Института за слепи.

Петко Стайнов води широка музикално-обществена дейност като председател на Съюза на народните хорове в България (Български певчески съюз) и на Дружеството на българските композитори „Съвременна музика“ (1933 – 1944). В периода 1941 – 1944 е директор на Народната опера.

Избран е за редовен член (академик) на БАН през 1941 г., а от 1948 г. ръководи новосъздадения Институт за музика с музей при БАН (по-късно Институт за музикознание). Тази длъжност той заема до смъртта си. През 1969 година е удостоен със званието „Почетен гражданин на Стара Загора“ по повод 20 години от създаване на Детския представителен хор.[1] Умира на 25 юни 1977 г. в София.

Творчество редактиране

Жанровете, в които предимно твори Петко Стайнов, са симфоничният и хоровият.

Симфонично творчество редактиране

Симфоничното творчество на Петко Стайнов обхваща:

  • симфоничните сюити „Тракийски танци“ (1925, 1926) и „Приказка“ (1930),
  • симфоничните поеми „Легенда“ (1927) и „Тракия“ (1937),
  • симфонично скерцо (1938),
  • концертните увертюри „Балкан“ и „Младежка увертюра“ (1936 и 1953),
  • две симфонии (1945 и 1949).

Хорови песни редактиране

По-значими сред хоровите песни на Петко Стайнов са: „Ела се вие, превива“, „Изгреяло ясно слънце“, „Бре Иване“, „Засвири Димо“, „Пусти Димо“, „Де бре, Димо“. В тях композиторът разкрива специфични страни от душевността и характера на българина.

Хорови балади редактиране

С хоровите си балади Стайнов става основоположник на нов дял в българската музика. В тях той претворява драматични събития от историята на България и постига национално баладично звучене.

Отличия редактиране

  • 1977 г. – удостоен е с орден „Георги Димитров“ „по случай 80-годишнината от рождението му и за големи заслуги в развитие на българската музика“.[2]
  • 1966 – официално се чества 70-годишнината на композитора и е удостоен със званието „Герой на социалистическия труд“.
  • 1963 – награден е с орден „Кирил и Методий“ I степен.
  • 1956 – официално се чества 60-годишнината на композитора и е награден с орден Народна република България I степен
  • 1952 – на 29 април е удостоен със звание „Народен артист“.
  • 1950 – на 30 април е удостоен със звание „Заслужил артист“, за дългогодишна творческа дейност в областта на музикалното изкуство.

Източници редактиране

  1. Почетни граждани на Стара Загора, архив на оригинала от 3 октомври 2015, https://web.archive.org/web/20151003004234/http://www.starazagora.bg/bg/obschina-stara-zagora/pochetni-grazhdani-na-stara-zagora, посетен на 2015-09-10 
  2. Указ № 2048 от 31 декември 1976 г. Обн. ДВ., бр. 2 от 7 януари 1977 г.

Външни препратки редактиране