Отваря главното меню

Трифон Кунев Бояджиев е български политик, писател и поет.

Трифон Кунев
български писател
Trifon Kunev.jpg
Роден
Починал

Националност Flag of Bulgaria.svg България
Образование Софийски университет
Литература
Псевдоним Ланчелото, Риналдо, Реналдини, Тевеке
Период 1905 – 1947
Жанрове Стихотворение, разказ, фейлетон
Течение Символизъм
Политика
Партия Народнолиберална партия (до 1919)
БЗНС (след 1919)
Народен представител
VI ВНС   [1]
Трифон Кунев в Общомедия

Поезията му е лирична и се доближава до тази на символистите. Освен поезия пише и хумористични разкази и фейлетони.

БиографияРедактиране

Трифон Кунев е роден през 1880 година в село Ъглен, Луковитско. Той е по-малък брат на юриста и политик Атанас Бояджиев. През 1908 г. завършва „Право“ в Софийския университет.

Започва работа като журналист и редактор във вестника на Народнолибералната партияБългарска независимост“. По време на Балканската война служи в 3 македоно-одринска бригада и 4 рота на 12-та Лозенградска дружина на Македоно-одринското опълчение[2]. В Междусъюзническата война оглавява Юнашкия легион.[3] По време на Първата световна война служи като капитан, командир на телефонна част в Първи софийски пехотен полк. Неговият другар Досю Драганов си спомня:

... беше любимец на всички. Дори строгият командир на полка обичаше Трифон Кунев и то не заради добрата му военна подготовка, не за строевите му способности, а заради неговия нрав, който беше отрицание на всичко военно.[4]
 
Брой на „Български доброволец“ от август 1936 г. с портрет на Кунев

Между 1911 и 1915 г. е в редакционния екип на вестник „Воля“ като пръв помощник на тогавашния директор на вестника Симеон Радев. Кунев е арестуван след атентата в църквата „Света Неделя“.[5]

От 1931 г. е член на БЗНС. След 9 септември 1944 г. минава в опозиция.

Между 1944 и март 1945 г. заема поста председател на Съюза на българските писатели.

Между 1945 и 1950 г. е редактор на списание „Изкуство“, както и на официоза на БЗНС – Никола Петков вестник „Народно земеделско знаме“, където води рубриката „Ситни, дребни като камилчета“. В нея Трифон Кунев публикува редица фейлетони, в които защитава основните демократични свободи, в противовес на опитите за налагане на комунистически диктатура и тоталитарен режим в края на 1940-те години в България. Политическата сатира достига своя връх в една стройна поредица от коментари върху обществените процеси по онова време, чиито творчески синтез е олицетворен във фейлетон със заглавие „Имало е по-тежки времена, но по-подли никога!“.[6]

Публицистиката на Трифон Кунев предизвиква силното недоволство на властите и лично на комунистическия водач Георги Димитров. В своя реч на 2 юни 1946 година той подлага Кунев на остри нападки и заявява, че такива като него „трябва да отидат в архивата на историята, защото са ненужни и вредни“.[7] Няколко дни по-късно, на 8 юни 1946 година, Трифун Кунев е жестоко пребит в редакцията на „Народно земеделско знаме“, след което е затворен в Централния софийски затвор.[8] Освободен е на 8 ноември, след като е избран за народен представител от опозицията.[7] След обесването на Никола Петков и ликвидацията на парламентарната опозиция процесът срещу Кунев е подновен и през ноември 1947 година той е осъден на 5 години затвор.[9]

ТворчествоРедактиране

Първите творби на Трифон Кунев са отпечатани през 1898 г. в просъществувалото за кратко (1897 – 1899) списание „Живот“. Сътрудничи на списанията „Мисъл“, „Наш живот“, „Демократически преглед“ и „Българан“.

Творчеството на Кунев преминава през сложна и динамична еволюция. В ученическите си години Трифон Кунев публикува в Сливен своите първи авторски стихотворения, които са толкова издържани в народната фолклорна традиция, че критиката дори оспорва авторството му върху тях.

Следва нов етап в естетическата му и творческа реализация, дотолкова че в годините преди Първата световна война името му се среща сред безспорните лидери в областта на българския символизъм наред с Николай Лилиев, Емануил Попдимитров и Кирил Христов.

Следващият етап се характеризира с подчертан интерес към образите и моралните характеристики на обикновените хора както от селячеството, така и от средите на дребните чиновници. В разказите на Кунев от този период за първи път усмивката, иронията и хуманността заменят студенината и песимизма, характерни за символистическия натюрел. В събирателен образ от този период се превръща Дедо Вуче от село Големо Буче, чрез който Кунев прави опит да изрази разочарованието си от новата капиталистическа реалност, като го превръща в активен контрапункт на пасивното разочарование на Елин Пелиновия герой дядо Йоцо.

Творческите метаморфози продължават да се развиват в нова посока след 9 септември 1944 година, когато Трифон Кунев загърбва чувството на патриархалната хармония от първия си творчески период, драматизма и безнадежността на символизма от втория период и донякъде циничното, но и оптимистично отношение към живота от третия си творчески период за да се превърне в символ на съпротивата срещу ограничаването на основни свободи на българските граждани. Именно силата на духа, решителността на изказа и придържането към изконни демократични принципи стават причината неговите произведения да бъдат инкриминирани до средата на 90-те години на ХХ век, а самият автор да лежи в затвора за пореден път в бурните години след 9 септември и поради разклатеното си здраве да бъде интерниран в последните години на живота си.

ПроизведенияРедактиране

Кунев е автор на стихосбирките:

  • „Песни“ (1905)
  • „Хризантеми“ (1907)
  • „Зарници“ (1926)
  • „Стихотворения“ (1945)

Със съдействието на вестник „Стършел“ през 1998 г. е издаден малък и непълен сборник политически фейлетони със заглавие „Ситни, дребни като камилчета“.

БележкиРедактиране

  1. Стенограма от първото заседание на 6 ВНС
  2. „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 101
  3. Радев, Симеон. Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени, Българска наука и култура, София, 1996, стр. 242.
  4. Драганов, Досю Д. Бѣх на война, София 1940, с. 204
  5. Радев, Симеон. Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени, Българска наука и култура, София, 1996, стр. 244.
  6. Енциклопедия България, том 3, изд. на БАН, София, 1982.
  7. а б Шарланов 2009, с. 61.
  8. Вачков, Даниел. Пътят на комунистическата партия към властта (1939 – 1944). // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 111.
  9. Шарланов 2009, с. 90.
Цитирани източници
  • Шарланов, Диню. История на комунизма в България. Том II. Съпротивата. Възникване, форми и обхват. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0544-1. с. 61.

Външни препраткиРедактиране