Отваря главното меню

Петър Тодоров Алексиев е български опълченец, руски офицер и революционер през периода на османското владичество.

Петър Алексиев
Български опълченец 1877 – 1878 г., Руски офицер 1873 – 1917 г., офицер в Червената армия 1917 – 1922 г.
Роден
Петър Тодоров Алексиев
23 януари 1848 г.(1848-01-23)
Починал

Националност Българин
Въоръжена борба
Кауза Българска нацонал-освободителна кауза, руска кауза, съветска кауза
Подкрепял Руска империя, освобождение на България от турско робство, Русофилство в България, РСФСР и СССР
Противник на Османска империя, Япония, Германска империя, Австро-Унгария, Бяла гвардия.
Участник в Руско-турска война (1877 – 1878): Шипченска битка (август 1877), Шипченска битка (септември 1877), Битка при Стара Загора, Руско-японска война 1904 – 1905, Първа световна война 1914 – 1917 г., Гражданска война в Русия 1917 – 1922 г.
Активна дейност 1873 – 1922 г.
Известен с раняване в ченето (1877), участие в Русофилския преврат 1886 г.
Награди орден „За храброст“, орден „Свети Георги“ ( Георгиевски кръст за храброст), орден „Свети Владимир“, орден „Света Ана“, орден „Свети Станислав“, орден „Червено знаме“ и медали.
Прякор Патриархът (в руската императорска армия), Петър Солдатинът (в опълчението), Старецът (в Червената армия)

БиографияРедактиране

Петър Алексиев е роден на 23 януари 1848 г. в гр. Болград, Бесарабия, но е внук и син на преселници от ямболското село Бояджик и Източна Тракия, избягали оттам през 1830 г. след поредната Руско-турска война. Съученик на генерал Данаил Николаев, той завършва гимназията в Болград през 1867 г., след което постъпва в Одеското Пехотно училище, което завършва през 1873 г. с чин поручик в Руската императорска армия, след което командва рота в Одеския военен гарнизон. Увлича се по българската национално-освободителна кауза. Чете автори, забранени в Русия към които го увлича собствения му командир подполковник Михаил Петряев. Въпреки това е повишен в щабскапитан през 1874 г. През 1877 г., когато Русия обявява война на Османската империя, Петър Алексиев подава молба до командира на Одеския гарнизон да бъде прехвърлен в Българското опълчение, излизайки в отпуск запазва службата си в руската армия и той става опълченец в Руско-турската освободителна война и през войната преселва заедно с руската армия семейството си в Северна Добруджа. Участва в сражението при Шипка и е удостоен от император Александър II с Георгиевски кръст за храброст, изгубвайки в сражението цялото си чене.

През 1879 г. се завръща от отпуск отново в Руската армия, но получава още 2 години отпуск по болест заради ченето си. След освобождението живее за известен период в поробената от Румъния Северна Добруджа в с. Алибекьой, но е прогонен от румънските власти за подписана от него и 10 български първенци петиция до румънското правителство Северна Добруджа да бъде върната на България. След изгонването му от Румъния живее за няколко години във Варна като преселва там и съпругата си и двамата му сина. По време на режима на пълномощията 1881 – 1882 г. подкрепя руските генерали министър-председатели на България Леонид Соболев с когото лично се познават от Русия и Александър Каулбарс.

Когато 1886 г. е извършен военния преврат свалил от власт княз Александър Батемберг Петър Алексиев подкрепяйки преврата (близък е с капитан Анастас Бендерев с когото са в постоянна връзка) и все още в състава на руската армия е назначен от детронаторите за управляващ временната тяхна власт във Варна. Но след контрапреврата на Стефан Стамболов и подполковник Сава Муткуров във Варна противниковите на Алексиев сили взимат връх и в града влизат български княжевски войски. За да се спаси в последния момент, облечен вече във военната си униформа на офицер от руската армия, Петър Алексиев тайно се измъква от Варна оставяйки съпругата си и синовете си там, качвайки се на руски боен кораб, акостирал предния ден за да защити проруското управление на детронаторите на княз Александър и с него заминава за Одеса където отново постъпва в руската армия и след 6 месеца е изпратен да учи в Николаевската артилерийска академия в Петербург.

Завършва академията с чин майор през 1892 г. и е изпратен да служи в гр. Казан където командва артилеристка бригада. Но през 1900 г. е назначен за командир на батальон в 5 сибирски корпус. Участва в избухналата и водена през 1904 – 1905 г. Руско-японска война където за проявление на храброст на Мукденското направление е повишен в чин подполковник и смъртта на зам. командващия корпуса го издига през октомври 1904 г. до зам. командир на 5 ти сибирски корпус на Руската армия. Макар и на на напреднала възраст след войната продължава да е зам. командир на корпуса и през Първа световна война, когато е изпратен да води настъпление срещу германците в западните части на Руската империя. През 1916 г. корпуса е прехвърлен в Смоленск където го заварва Октомврийска революция, която той подкрепя. За награда съветската власт го произвежда в полковник и след като е военен инструктор той постъпва в Червената армия година по късно. Участвува в боевете с белогвардейците в Смоленск където му излиза прозвището „Стареца“.

Умира на 31 декември 1922 г. от инфаркт по време на изпълнение на бойна задача в гр. Смоленск където е и погребан на местното гробище, но през 1946 г. тялото му е пренесено в България. Вуйчо е на Калина Тодорова, по мъж Василева – майката на българския политик и държавник Алекси Иванов.[1]

Списък с ордените и медалите с които е награден Петър АлексиевРедактиране

  •   Руска империя:
  •   орден „Свети Георги“ ( Георгиевски кръст за храброст) – 1878 г.
  •   орден „Свети Георги“ (Георгиевски кръст за храброст) – 1895 г.
  •   орден „Свети Георги“ (Георгиевски кръст за храброст) – 1905 г.
  •   орден „Свети Владимир“ – 1905 г.
  •   орден „Света Ана“ 1916 г.
  •   орден „Свети Станислав“ -1910 г.
  •   медал „В памет на Руско-турската война 1877 – 1878 г.“ – 1878 г.
  •   – медал „За спасение“ – 1879 г.
  •   – медал „1 март 1881 г.“ – 1881 г.
  •   – медал „В памет на освещаването на Храмът на Христос Спасителя“-1883 г.
  •   – медал "В памет за коронацията на император Александър III -1883 г.
  •   – медал „В памет на коронацията на император Николай II“ -1896 г.
  •   – медал „За походите в средна Азия 1895 г.“ -1896 г.
  •   – медал „За походът в Китай“ – 1901 г.
  •   – медал „В памет на 100 години Министерство на външните работи на Руската империя“ -1903 г.
  •   – медал „В памет на 50 години от защитата на Севастопол“ 1904 г.
  •   – медал „В памет на Руско-японската война 1904 – 1905 г.“ – 1906 г.
  •   – медал „В памет на 25 г. от създаването на Църковно-финансовото училище“ – 1909 г.
  •   медал „200 години от Полтавската битка“ – 1909 г.
  •   – медал „За специални войнски заслуги“ – 1910 г.
  •   – „В памет на 100 години от Отечествената война на Русия 1812 г.“ – 1912 г.
  •   – медал „В памет на 300 години от царуването на династията Романови“ – 1913 г.
  •   – медал „Георгиевски медал За храброст“ -1913 г.
  •   – медал „За труд по отличното изпълнение на мобилизацията 1914 г.“ -1915 г.
  •   Руска съветска федеративна социалистическа република:
  •   – орден "Червено знаме – 1919 г.
  •   Княжество България:
  •   орден „За храброст“ – 1886 г.
  • медал"За освобождението" -1880 г.
  •   Обединено княжество Влашко и Молдова(кралство Румъния):
  •   – кръст „За преминаване на Дунав“ -1877 г.

В негова паметРедактиране

В град Добрич (България) днес има улица на негово име.

Вижте същоРедактиране

БележкиРедактиране

  1. История на Добруджа, том 3, БАН.