Пий VI

Пий VI (25 декември 1717 – 29 август 1799) е римски папа от 1775 до 1799 г.

Пий VI
римски папа
Портрет от Помпео Батони, 1775 г.
Понтификат
Начало	15 февруари 1775
Край	29 август 1799
Предшественик	Климент XIV
Наследник	Пий VII
Лична информация
Рождено име	Джовани Анджело Браски
Роден	25 декември 1717 г. Чезена, Папска държава
Починал	29 август 1799 г. Валанс, Франция
Герб
Пий VI в Общомедия

Биография

Пий VI e роден в Чезена като Джовани Анджело Браски (на италиански: Giovanni Angelo Braschi).

Ранни години

След като получава научната степен „доктор по право“ Браски се мести във Ферара и става личен секретар на кардинал Руфо (ит. Ruffo), в чиято епархия Остия и Велетри заема длъжността одитор (ит. uditore) до 1753 г. Умелото му представяне при изпълнението на мисия в кралския двор на Неапол му печели уважението на папа Бенедикт XIV, който го назначава като един от своите секретари и каноник на базиликата Св. Петър. През 1758 г. той е ръкоположен за прелат, а през 1766 г. е назначен за ковчежник на апостолическата палата (лат. Camera Apostolica) от папа Климент XIII. Недоволните от неговото съвестно и спестовно управление на църковните финанси подтикват папа Климент XIV да го въздигне в кардинал-свещеник на Сан Онофрио на 26 април 1773 г. – повишение, което за известно време неутрализира влиянието му. По време на четиримесечния конклав, последвал смъртта на Климент XIV, Испания, Франция и Португалия в крайна сметка оттеглят възраженията си срещу Браски, който все пак е един от по-умерените опоненти на антийезуитската политика на предишния папа и той се възкачва на Светия престол на 15 февруари 1775 г.

Понтификат

Първоначалните действия

Първоначалните му действия като папа създават очаквания за либерално управление и реформа на зле функциониращата администрация на папските държави. Той демонстрира здрав разум в благоволенията си, порицава губернатора на Рим Потенциани (ит. Potenziani) за непотушени безредици, сформира съвет от кардинали за подобряване на финансовото състояние и облекчаване на данъчното бреме, търси сметка на Николо Биски (ит. Nicolo Bischi) за разходването на средства, предназначени за закупуване на зърно, намалява годишните разходи чрез отмяната на няколко пенсии и приема система от бонуси за насърчаване на селското стопанство.

Компромисният кандидат

Обстоятелствата около избора му го въвличат в трудности още от самото начало на управлението му. Той получава подкрепата на министрите на католическите дворове и на антийезуитската партия при мълчаливото съгласие, че ще продължи делото на Климент XIV, с чието бреве „Dominus ac redemptor“ (1773) се обявява разпускането на Обществото на Исус. От друга страна, про-йезуитски настроените кардинали (ит. zelanti), които го смятат за тайно благосклонен към ордена, очакват от него компенсации за предполагаемите несправедливости на предшественика му. В резултат на тези усложнения, Пий е въвлечен в поредица от половинчати мерки, които са незадоволителни и за двете страни. Въпреки това, вероятно до голяма степен е негова заслугата, че орденът успява да избегне разгром в Беларус и Силезия. Само в един момент той сериозно обмисля пълното възстановяване на Обществото на Исус, а именно през 1792 г., като защита срещу революционните идеи.

Галиканските и фебронианските протести

Освен че е обект на недоволство поради политиката на протакане, Пий се сблъсква и с по-реални протести, свързани с ограничаването на папската власт. Йохан Николаус фон Хонтхайм (на немски: Johann Nikolaus von Hontheim), пишещ под псевдонима Febronius, който е главният немски литературен пропонент на старите Галикански идеи, е принуден (не без скандал), да се оттегли, но неговите позиции са възприети от Австрия. Там социалните и църковните реформи, предприети от Йозеф II и неговия министър Кауниц (немски Kaunitz), дотолкова застрашават върховенството на Рим, че с надеждата да ги възпре, Пий предприема изключителната мярка да посети Виена лично. Напуска Рим на 27 февруари 1782 г. и макар че е пищно посрещнат от императора, мисията му се оказва безуспешна. Няколко години по-късно обаче той успява да овладее немските архиепископи, които през 1786 г. на Събора в Емс демонстрират склонност към независимост.

Неаполитанското кралство

В Неапол, проблеми, изискващи известни отстъпки по отношение на феодалното подчинение, са повдигнати от министъра Танучи (ит. Tannucci). По-сериозни разногласия възникват с Леополд I и Счипионе де Ричи (ит. Scipione de' Ricci), епископ на Пистоя и Прато, по реформата в Тоскана, но Пий не намира за нужно осъди дръзките решения на Синода от Пистоя (1786) в продължение на почти осем години.

Френската революция

При избухването на Френската революция Пий е принуден да стане свидетел на унищожаването на старата Галиканска църква, конфискацията на папските и църковните имоти във Франция и изгарянето на чучело с неговия образ от тълпата пред Пале Роял. Убийството на републиканския агент Юго Басвий (фр. Hugo Basseville) на улицата в Рим (януари 1793) става нов повод за атаки – папският двор е обвинен в съучастие от френския Конвент и Пий се присъединява към лигата срещу Франция.

Детрониране и смърт

През 1796 г. Наполеон нахлува в Италия, побеждава папските войски и окупира Анкона и Лорето. Пий моли за мир и такъв е сключен в Толентино на 19 февруари 1797 г. На 28 декември същата година, при безредици, предизвикани от италиански и френски революционери, папски войници убиват генерал Леонар Дюфо в резиденцията на френския посланик Жозеф Бонапарт. Генерал Бертие (фр. Berthier) се отправя към Рим, окупира го без съпротива на 10 февруари 1798 г. и обявява Римска република, като настоява папата да се откаже от светската си власт. След отказа на Пий VI, той е пленен и на 20 февруари е ескортиран от Ватикана до Сиена, а оттам до Чертоза (ит. Certosa) близо до Флоренция. Войната, обявена от Франция на Тоскана води до неговото преместване през Парма, Пиаченца, Торино и Гренобъл до цитаделата на Валанс, където той умира шест седмици по-късно на 29 август 1799 г.

Наследство

Името на Пий VI се свързва с множество и често непопулярни опити да се възроди великолепието на папа Лъв X (1513 – 21) чрез популяризиране на изкуството и благоустройствени проекти. Латинската фраза „Munificentia Pii VI. P. M.“ („Благодарение на щедростта на папа Пий VI“) е изсечена във всички части на града, което води до появата сред мизерстващите му поданици на такива примери за сатира, като напр. добавянето на миниатюрен хляб в ръцете на статуята Паскуин (ит. Pasquin) със същия надпис под него. Пий VI е най-известен във връзка със създаването на Ватиканския музей, започнат по негово предложение от предшественика му Климент XIV, както и с непрактичния и скъпоструващ опит за пресушаване на Понтинските блата.

Източници

• Тази статия се основава на български превод на едноименната статия от единадесетото издание на Енциклопедия Британика, което днес е обществено достояние.
  • Rockwell, William Walker. Pius VI. // The Encyclopædia Britannica Eleventh Edition. Vol. 21. New York, Cambridge University Press, 1911. pp. 685 – 686

Външни препратки

• Ott, Michael. Pope Pius VI Архив на оригинала от 2008-06-24 в Wayback Machine.. The Catholic Encyclopedia. Vol. 12. New York, Robert Appleton Company, 1911.