Отваря главното меню

СЕ́НТО (на английски: CENTO, CenTO, Cento, съкр. от Central Treaty Organization – Организация на централния договор, по модела Central Treaty Organization, на турски: Merkezi Antlaşma Teşkilatı, Bağdat Paktı; на персийски: سازمان پیمان مرکزی ; на арабски: حلف بغداد ), наричана също Багда́дски пакт (Baghdad Pact) или Багда́дски договор през 1955 – 1958 г., е военно-политическа организация в Средния и Близкия изток, съществувала в периода 1955 – 1979 г.

Създадена е в Багдад (Ирак) по инициатиата на Великобритания, САЩ и Турция. Централата се намира в Анкара (Турция).

Знамето на СЕНТО

Съдържание

ИсторияРедактиране

Създаване

След края на Втората световна война САЩ и Великобритания кроят планове за възсъздаване на Близкоизточната Антанта, която формално съществува през 1938 – 1948 години въз основа на Саадабадския пакт от 1937 година, обединяващ Афганистан, Ирак, Иран и Турция. Този союз е доста нестабилен предимно заради това, че обединява страни от различни титулни нации: турци, перси, араби, пущуни. Затова САЩ се надяват да създадат нов близкоизточен съюз, т. нар. „Източен блок“, въз основа на Ирак и други независими арабски държави, обаче Първата арабско-израелска война води до американско-арабски противоречия.

В тази ситуация започва да се коментира връщането към първоначалния проект: Турция – Ирак – Иран – Афганистан, макар че по-късно се налага Афганистан да бъде сменен с неотдавна получилия суверенитет Пакистан по ред причини. Още преди подписването на Багдадския пакт, Турция и Пакистан сключват договор за взаимоизгодно сътрудничество през февруари 1954 г. Началото на дейността на СЕНТО е положено със сключването в Багдад на 24 февруари 1955 година на военен пакт между Ирак и Турция, към който на 4 април се присъединява Великобритания, на 23 септември Пакистан, на 3 ноември Иран.

СЕНТО е замислен като военен блок за региона на Югозападна Азия и Индийския океан, аналогът му е СЕАТО (1956 – 1977 г.) – военен блок за региона Югоизточна Азия и Тихия океан. През 1959 година обаче Ирак излиза от съюза и СЕНТО губи от състава си единствения представител на Арабския свят. През същата година САЩ подписват с Иран, Пакистан и Турция двустранни съглашения за сътрудничество срещу пряка или косвена „комунистическа агрессия“. Тези съглашения започват да играят определяща роля в дейността на СЕНТО, насочена срещу просъветски, антизападни и други „подривни“ сили в районите на действието на тази организация. Участниците на СЕНТО редовно провеждат военноморски, военновъздушни и сухопътни маневри.

Дейност

Проблемите със състава на СЕНТО възникват почти от самото начало на нейното съществуване. Великобритания заедно с Израел и Франция през 1956 – 57 гг. осъществяват агресия срещу Египет. Последица на този конфликт е подемът на национализма в арабските страни, сред които е антимонархическата Революция на 14 юли 1958 година в Ирак, в резултат на която на 24 март 1959 година той официално излиза от организацията. През 1962 година подобна революция се случва и в Северен Йемен, който не влиза в СЕНТО, но се разполага в зоната на действието му. През 1958 година Султанат Маскат, намиращ се под британски протекторат, предава на Пакистан своето последно задморско владение – пристанищния град Гвадар. Междувременно ситуацията в самия Маскат, а също и във формално независимия Имамат Оман все повече се нажежава. През 1959 година след активирането на оманските сепаратисти в Султаната Маскат и усилването на национално-освободителната борба в Имамат Оман британските войски съвместно с маскатския султан окупират по-голямата част от Имамата Оман, което води към сериозни протести на международната общност в продължение на 1960-те години. Заедно с това в Оман особено ожесточено се оказва освободителното движение в Южен Йемен през 1963 – 1967 г.

Разпадане

Скоро Великобритания започва постепенно да губи своите владения в региона на Средния и Близкия изток, като получават независимост: Кипър (1960), Кувейт (1961), Малдивите (1965), Южен Йемен (1967), а също и южните страни на Персийския залив и Източна Арабия: Оман, Катар, Бахрейн и ОАЕ (1971). В частност последните изброени страни получават независимост основно заради решението на Лондон в началото на 1970 година за извеждането на британските войски от района „на изток от Суец“ (преди всичко се предвижда закриването на британските военни бази в протектората на Персийския залив). През 1971 от Пакистан се отделя Източен Пакистан (като Бангладеш).

През 1960-те – началото на 1970-те години между страните в СЕНТО възникват разногласия. Някои от азиатските участници на блока осъждат курса на правителството на Израел (Шестдневна война от 1967 г., Война на Съдния ден от 1973 г. и др.), който се поддържа от САЩ и други западни държави, и предлагат да се подсили икономическото сътрудничество в рамките на блока, считайки го за важна задача на организацията. През 1974 г. Турция осъществява нахлуване в Кипър (където все още остават британски военни бази) и окупират северната част на острова. Турската агресия се възприема негативно от редица участници в СЕНТО, които имат добри отношения с Гърция.

Ислямската революция в Иран води до излизане на страната от СЕНТО, след това излиза и Пакистан през март 1979 година. В състава на блока остават само страни-членки на НАТО и още същата година правителството на Турция предлага да бъде прекратена дейността на СЕНТО поради фактическо изчерпване на функциите му. Формално СЕНТО функционира до август 1979 година.

 
Държави-членки на СЕНТО

ОрганизацияРедактиране

Състав

В състава на СЕНТО официално влизат следните държави:

Макар че САЩ формално не са член на СЕНТО, те участват в основните комитети от 1956 – 1957 г. Великобритания и Турция, заедно със САЩ, същевременно са членове на основния западен военнополитически блок НАТО.

Структура

Главните органи на СЕНТО са:

  • Постоянният съвет на министрите (сесиите се провеждат всяка година),
  • Секретариатът (начело с ръководителя на организацията генералния секретар) и
  • 4 комитета (военен, по борба с „подривната дейност“, икономически и комитет на връзките).

Има Обединен щаб на военното планиране на блока и редица подкомитети и технически групи.

Генерални секретари
Период Име Гражданство
1955 – 1958 Авни Халиди   Ирак Кралство Ирак
1959 – 1961 Мирза О.А. Бег   Пакистан Ислямска Република Пакистан
1962 – 1968 Абас-Али Халатбари   Иран Иран
1968 – 1972 Рифат Тургут Менеменджиоглу   Турция Република Турция
1972 – 1975 Насър Ассар   Иран Иран
1975 – 1977 Умит Халук Байюлкен   Турция Турция
1977 – 1978 Сидар Хасан Махмуд (временен)   Пакистан Ислямска Република Пакистан
1978 – 1979 Камран Гюрюн   Турция Република Турция

ИзточнициРедактиране

  • Большая Советская энциклопедия
  • Советский энциклопедический словарь
  • A Bagdadi Paktum. In: Dokumentumok a Közel-Kelet XX. századi történetéhez. Szerk.: Lugosi Győző. Budapest, L’Harmattan, 2006. ISBN 9639683264. pp. 309 – 310
  • Klaus Brollinger: NATO, CENTO, SEATO, OAS: imperialistische Paktsysteme, Berlin 1964
  • Gazdik Gyula: A közel-keleti térség. In: 20. századi egyetemes történet. (II. kötet: Európán kívüli országok.) Szerk.: Németh István. Budapest, Osiris, 2006. ISBN 9633897612. pp. 272 – 294
  • Hadley, Guy. CENTO: The Forgotten Alliance ISIO Monographs, University of Sussex, UK (1971): 2. (на англ. ез.)
  • Lenczowski, George. American Presidents and the Middle East, 1990, p. 88
  • Martin, Kevin W. (2008). Baghdad Pact. In Ruud van Dijk et al. Encyclopedia of the Cold War. New York: Routledge. pp. 57. ISBN 9780415975155. „Thus, the Baghdad Pact is widely considered the least successful of the Cold War schemes engendered by the Anglo-American alliance“ ((en))
  • Dimitrakis, Panagiotis. „The Value to CENTO of UK Bases on Cyprus“, Middle Eastern Studies, Volume 45, Issue 4, July 2009, pp 611 – 624 ((en))
  • Michael Ploetz, Tim Szatkowski: Akten zur Auswärtigen Politik der Bundesrepublik Deutschland 1979 Bd. I: Januar bis 30. Juni 1979. R. Oldenburg Verlag München, 2010, S. 84

Външни препраткиРедактиране

Вижте същоРедактиране