Уикипедия

Василий Кандински

Василий Кандински (на руски: Василий Кандинский) е руски художник и теоретик на изкуството, работил главно в Германия и Франция. Кандински е експресионист и е провъзгласен за баща на абстракционизма. [1][2]

Василий Кандински
Кандински ок. 1913 или по-рано
Кандински ок. 1913 или по-рано
Роден
Починал
Националноструснак
Стилекспресионизъм, абстрактно изкуство
АкадемияХудожествена академия в Мюнхен
Франц фон Щук
Василий Кандински в Общомедия

Първите му абстрактни творби са акварели [2]. Преминава през три етапа на своето творчество: [3][4]

  • I – Импресия. Пряко впечатление от външната природа.
  • II – Импровизация. Спонтанен несъзнателен израз на вътрешните процеси. Поставя началото на абстрактния експресионизъм.
  • III – Работи композиции. Образувани от вътрешното състояние на духа. Те са педантично изработени след дълъг процес на скици, ескизи и композиционни решения.

Василий твори и живее първоначално в Мюнхен и после в Русия, но поради условията на руския комунизъм – цензурата на тоталитарния режим – е принуден да емигрира. Първо поема преподавателска дейност в Баухаус в Германия, като след закриването на школата от националсоциалистите избягва в Париж.

Живот редактиране

Детство и образование редактиране

Василий Кандински е роден в заможно московско семейство, търгуващо с чай. Фамилията впоследствие се мести в Одеса. Бащата, Василий Кандински – старши, е от Източен Сибир, а майката, Лидия Тичеева, е московчанка. Родителите му се разделят по време на детството му и Василий младши израства почти без баща и е отгледан предимно от леля си Елизабета Тичеева.[5] След като завършва училище следва право, икономика и етнология в университета Ломоносов през 1886 година. По време на следването си рисува и посещава изложби.[6] През 1892 г. става асистент към Юридическия факултет на Московския университет и се жени за братовчедка си Анна Чемякина.

Отказва работа в университета в Тарту, Естония през 1896 г. Вместо това избира рисуването и се мести в Мюнхен, където между 1897 и 1899 г. следва в частната школа по рисуване на Антон Ажбе, а от 1890 г. в Художествената академия в Мюнхен при Франц фон Щук.[7]

 
Габриеле Мюнтер, 1900

Основаване на „Фаланга“ и среща с Габриеле Мюнтер редактиране

През 1901 г. Кандински е сред основателите на художествената група „Фаланга“ и принадлежащото към нея училище по рисуване. Отзивът е толкова скромен, че групата бива разпусната още през 1904 г. По време на преподавателската си дейност в този период се запознава с Габриеле Мюнтер, с която стават житейски партньори, въпреки че художникът е вече женен в Русия. През 1902 г. за пръв път излага в Берлинския сецесион. През 1903 и 1904 г. предприема пътешествия в Италия, Нидерландия и Северна Африка, освен това посещава и Русия. От 1904 г. е представен на Есенния салон в Париж (на френски: Société Nationale des Beaux-Arts и в Salon d'Automne). От 1906 до 1907 г. живее в Севър край Париж. Мюнтер разказва за общия им престой там: „Докато бяхме с Кандински през 1906 – 1907 г. в Севър, той не се поинтересува нито от Матис, нито от Пикасо, нито от който и да било друг известен художник.“[8] След завръщането си в Мюнхен през 1908 г. двамата още същата пролет заминават за Южен Тирол, където продължават да рисуват в стила на късния импресионизъм.

Мурнау и Новата асоциация на художниците в Мюнхен редактиране

 
Къщата на Габриеле Мюнтер в Мурнау

Мурнау ам Щафелзе се оказва важна стъпка в художественото развитие на Кандински. Там се стига до сътрудничество с Маране фон Верефкин и Алексей фон Явленски, които повлияват на стила и техниката му на рисуване.[9] Мюнтер и Кандински правят голяма крачка напред в творчеството си, като са вдъхновени не просто да пресъздават природата, а вместо това да се абстрахират от видимото и да му придадат екстракт.[10][11] За кратко време Кандински и Мюнтер се превръщат в експресионистични художници. В този период Кандински се запознава с Рудолф Щайнер, чиято теософия и след това антропософия оказват влияние върху по-нататъшното му творчество.[12]

 
Мурнау, Дорфщтрасе, 1908

Възможно е след първия съвместен престой в Мурнау отношението между двете двойки да се е влошило за известно време. За това говори фактът, че по Коледа 1908 г. Верефкин, Явленски, Адолф Ербсльо и Оскар Витенщайн сами провъзгласяват идеята за Нова асоциация на художниците в Мюнхен (НАХМ, на немски: Neue Künstlervereinigung München). [13][14] Мюнтер и Кандински първоначално не са включени в проекта. Това продължава да ядосва Кандински години наред, [15]което донякъде обяснява колебанието му да поеме управлението на НАХМ през 1909 г. Поради разномислие с художника Чарлс Йохан Палмие Кандински въвежда т.нар. правило на четирите квадратни метра, означаващо, че всеки член на групата има правото да изложи по две картини не по-големи от 2 по 2 метра без намесата на жури.[16] Самият той съзнателно нарушава това правило през 1911 г. Клубът е вписан в регистъра на град Мюнхен на 10 май 1909 г. Неговата цел е да организира изложби в Германия и чужбина. В този период Кандински се развива като абстрактен художник.

Синият ездач редактиране

 
Страшният съд/Композиция V, 1911

През януари 1911 г. Кандински се отказва от председателството в НАХМ, след като бива критикуван заради все по-абстрактните му произведения и притискан да рисува „по-разбираемо“. Първоначално остава обаче член на Клуба.[17] През юни същата година крои планове за собствени изяви извън НАХМ – „Арт алманах“, който първоначално мисли да кръсти „Веригата“ (на немски: Die Kette).[18] Привлича Франц Марк като съучастник, като му предлага обща редакция на книгата „Синият ездач“ (на немски: Der Blaue Reiter).

През лятото Кандински и Марк решават да се отцепят от НАХМ и подготвят тайно собствена изложба по времето на зимната изложба на Клуба.[19] Кандински рисува легендарното пано със значимото заглавие „Страшният съд/Композиция V“ (на немски: Das Jüngste Gericht/Komposition V), което с над пет квадратни метра нарушава поставеното от самия него ограничение в размера. [20] На 2 декември представя картината на журито, което, разбира се, не я приема. Симулирайки протест [21], Кандински и Марк напускат НАХМ, последвани от Мюнтер и Алфред Кубин. След повече от 20 години самият Кандински за пръв път проговаря за плана им с Марк, казвайки, че са очаквали случилото се и са били подготвили алтернативна изложба предварително.[22]

 
Илюстрация на „Синият ездач“, 1912

През 1938 г. Кандински си спомня за времето на напускането му и основаването на „Синият ездач“ в писмо до Галка Шайер, немско-американска художничка и галеристка:

“ Пиша Ви на листата на НАХМ, където бях председател две-три години. Заглавката е мое дело. Дейността ми приключи с гръм и трясък, която доведе до основаването на „Синият ездач“. Бяха времена! НАХМ беше основана през 1908-а, аз напуснах през 1911-а. Веднага след това организирах с помощта на Франц Марк изложба на редакцията на „Синият ездач“ при Танхаузер. Нашите зали се намираха близо до тези на изложбата на НАХМ. Беше сензация. Тъй като предвиждах този „гръм и трясък“, бях подготвил доста изложбен материал за „Синият ездач“. Така двете изложби се състояха едновременно. На масите на галерия Танхаузер лежаха първите екземпляри на „Духовното в изкуството“. „Отмъщението беше сладко“![23] ”
 
Флакон „Кандински“

На 18 декември 1911 г. е открита първата изложба на редакцията на „Синият ездач“ в галерия Танхаузер, Мюнхен.[24] Паралелно с изложбата ѝ е издадена и представена книгата на Кандински „Относно духовното в изкуството, особено в рисуването“ (на немски: Über das Geistige in der Kunst, insbesondere in der Malerei).[25] Става дума за публикация, силно напомняща на книгата, озаглавена „Основни проблеми в рисуването. Книга за художници и преподаватели“ (на немски: Grundprobleme der Malerei. Ein Buch für Künstler und Lernende, написана от Рудолф Чапек, ученик на Верефкин и Явленски. Въпреки че знаел за книгата, и двете писмени произведения се припокриват в голяма степен, Кандински не я цитира.[26][27] Половин година по-късно, през май 1912 г. излиза алманахът „Синият ездач“.[28] Планираните последователни книги не се публикуват за сметка на това през 1914 г. излиза второ издание с нов предговор от Франц Марк.[29] Събраните мисли в тази книга са с основно значение за по-нататъшното развитие на абстрактното изкуство.

През 1912 г. Кандински прави дизайна на флакон за най-старата фабрика за парфюми в света Йохан Мария Фарина в Кьолн.

Завръщане в Русия редактиране

 
Ул. Бурденко №8 в Москва. Сградата, в която Кандински живее между 1915 и 1921 г.

Една година след началото на Първата световна война Кандински излага своята творба „Импровизация №27“ на „Арсеналската изложба“ (на английски: Armory Show) в Ню Йорк и на „Първия немски есенен салон“ (на немски: Erster Deutscher Herbstsalon) в Берлин. От 1914 г. не може да пребивава в Германия и на 3 август избягва с Габриеле Мюнтер в Швейцария. Оттам продължава сам през Цюрих за Русия, където през ноември същата година се устройва в Москва.[30]

Кандински получава различни професури и основава собствена „Академия на художествените науки“ (на руски: Академия художественных наук)[31] На 11 февруари 1917 г. се жени за втората си жена Нина Андреевска, след като още 1911 г. се е развел с първата си жена и е скъсал с Габриеле Мюнтер при последната им среща в Стокхолм през 1916 г.

През януари 1918 г. Кандински става член на „Отдела по изобразителни изкуства“ в Просветния комисариат на СССР „Наркомпрос“ (на руски: Народный комиссариат просвещения). Най-висшата си функционерска позиция заема през 1920 г. като ръководител на Института по художествена култура (на руски: Институт Художественной Культуры) в Москва, където се среща с водещите художници на руския авангард като Казимир Малевич, Владимир Татлин и Александър Родченко.[32] След Руската революция (1917) загубва наследеното от чичо му богатство. През 1920 г. умира тригодишният му син Всеволод.

Кандински все по-трудно се примирява с обстановката в новооснования Съветски съюз – най-вече с орязването на свободата на изкуството.[33] Заедно с жена си се изселва през Рига в Берлин в декември 1921 г. и от юни 1922 г. приема съвета на Валтер Гропиус и започва с преподавателска дейност в работилницата по стенно рисуване във Ваймарската школа Баухаус.[34] Отпътуването му от Съветския съюз е легално и Кандински взима със себе си 12 картини. Останалата част от творчеството му се запазва в хранилищата на Московския музей.[35][36]

Учител в Баухаус редактиране

 
Къщата на Паул Клее и Василий Кандински в Баухаус.

До закриването на Баухаус от националсоциалистите през 1933 г. Кандински преподава във Ваймар, Десау и Берлин, където се запознава с руския конструктивизъм. По това време геометричните фигури окончателно придобиват превес в изкуството му. В Десау заедно с Паул Клее обитава една от т.нар. „къщи на майсторите“ на Баухаус. През 1924 г. основава с Лионел Файнингер, Паул Клее и Алексей Явленски художествената група „Синята четворка“ (на немски: Die Blaue Vier). През 1926 г. излиза от печат теоретичният му труд „Точка и линия към плоскост“ (на немски: Punkt und Linie zu Fläche).[37] През 1928 г. става германски гражданин. През 1929 г. излага за пръв път самостоятелно акварели и рисунки в галерията „Зак“ в Париж.

През 1930 г. се среща със Соломон Р. Гугенхайм в Десау. Срещата е инициирана от Хила фон Ребай, която успява да убеди заможния Гугенхайм да състави колекция от абстрактно, съвременно изкуство. Гугенхайм купува първоначално само няколко картини, но последователно събира над 150 творби на Кандински. Днес това е най-богата колекция на този художник и е част от музея Гугенхайм в Ню Йорк.[38]

Ново начало във Франция редактиране

След окончателното закриване на Баухаус семейство Кандински се мести в Париж.[39] Там се оказва относително изолиран поради обстоятелството, че абстрактното и най-вече геометричното изкуство не са на почит. Вместо това импресионизмът и кубизмът са популярните течения на времето. Живее и работи в малък апартамент, където преустройва хола в ателие. В творчеството му се появяват биоморфични, не-геометрични форми с меки контури. Форми, напомнящи микроорганизми, но винаги изобразяващи вътрешния живот на художника. Използва необикновени цветови композиции, имитиращи славянското народно творчество. Също така примесва пясък в боите си, за да придаде грапавост на цветовете.[40].

Този период се откроява чрез синтеза на дотогавашното му творчество. През 1936 и 1939 г. рисува последните си две големи композиции. Огромни, добре обмислени пана, каквито не е рисувал от години. „Композиция IX“ е картина със силно контрастиращи диагонали, чийто основен мотив напомня ембрион в утробата на майка си.[41][42]. Малките цветни квадрати и ленти в „Композиция X“ изпъкват на черния фон като звезди, докато енигматични, пастелени йероглифи покриват кафявата маса, която като че ли плува в горния, ляв ъгъл на платното.[41]

Василий Кандински продължава да рисува до юли 1944 г. и умира няколко месеца по-късно, на 13 декември в Ньой сюр Сен.[43]

Посмъртна известност редактиране

27 години по-младата Нина Кандински надживява мъжа си с 36 години. Заема се със задачата да управлява наследството му. Благодарение на нея останалите картини се озовават в големите, световноизвестни музеи. Една такава акция е даряването на 30 картини и акварели на парижкия Център „Жорж Помпиду“. Също така основава художествената награда „Кандински“ през 1946 г. През септември 1980 г. умира в Гщаад в Швейцария вследствие на обир в дома ѝ. [44]

 
Столове „Василий“

Музей Гугенхайм в Ню Йорк е притежател на най-голямата колекция творби на Кандински, повечето от които са включени в колекцията „Хила Ребай“ и редовно се излагат в сградата проектирана от Франк Лойд Райт.[45]

От 2007 г. в Русия се връчва ежегодна награда „Кандински“ за руско съвременно изкуство. Общият награден фонд за годините 2007 – 2011 е 50 000 евро годишно, което я прави най-голямата неправителствена награда за изкуство в Русия.[46]

През 1924/25 г. архитектът и дизайнер Марсел Бройер изготвя прототип на стол в школата Баухаус, Десау. Столът е в минималистичен стил с плат или кожа, опъната върху скеле от тръби.[47]Вдъхновен от велосипедното производство,[48] първият прототип попада в къщата на близкия приятел на Бройер – Кандински. През 1962 г. италианската фирма Гавини почва отново да произвежда този модел под името тип B3/Wassily. Така този тип стол придобива името на Кандински.[49]

Теория на цветовете редактиране

Кандински притежава изявен усет към цветовете и формите. Той им приписва смислени асоциации и ги подрежда в противоположни двойки:

  • синьо (студ, небе, метафизичност, безкрайност, спокойствие, концентричност) срещу жълто (топлина, земя, агресивност, ексцентричност)
  • черно (тъмнина, безнадежност) срещу бяло (светлина, възможност)
  • червено (живот, възбуда, сила) срещу зелено (спокойствие, неподвижност)
  • оражево (иритация, движение) срещу виолетово (охладено червено)[50]
“ Точката е първоначалният елемент на празната площ. Хоризонталата е студена, носеща основа, тиха и черна. Вертикалата е активна, топла, бяла. Свободните прави са подвижни, сини и жълти. Самата площ е горе лека, а долу – тежка, вляво като „далечна“, а вдясно – като „дом“.[51] ”

Освен това Кандински се опитва да свърже някои цветове към определени форми, като например синия цвят с кръг, червения с квадрат и жълтия с триъгълник.[51]

Кандински и японизмът редактиране

Въпреки че Кандински никога не се изказва публично на тема японско изкуство, в наследството му се намират многобройни японски дърворезби, доказващи, че се е занимавал с източноазиатско изкуство. [52] Част от намерените обекти са три шаблони за бои (катагами) от 19 век и печатни изделия на Катсушика Хокусай, Утагава Хирошиге и Утагава Кунийоши.[53] Този негов интерес би обяснил японското влияние в изкуството му, примерно появата на „японски мотиви като ята и облачни формации“ в средновековни или руски сцени.[52]

Групата художници „Синият ездач“ като цяло се интересува от японизма. Това е известно от кореспонденцията на Кандински с Марк. От нея се вижда, че последният е поръчвал източноазиатски талкови печати с монограмата му на японски.[54]

Картини редактиране

Непълен списък.

  • 1903: Габриела Мюнтер, рисувайки в Калмюнц, Градска галерия, Мюнхен
  • 1909: Гробище и енорийско жилище в Кохел, Градска галерия, Мюнхен
  • 1909: Мурнау – изглед с влак и замък, Градска галерия, Мюнхен
  • 1909: Мурнау с дъга
  • 1909: Грьонгасе в Мурнау, Градска галерия, Мюнхен
  • 1910: Мурнау – хълмист пейзаж с църква, Градска галерия, Мюнхен
  • 1910: Акварел без заглавие, често назоваван ката първата абстрактна картина; вероятно 1913 (оспорвано), Национален музей на модерното изкуство, Център „Жорж Помпиду“, Париж
  • 1910: Импровизация 9, Държавна галерия, Щутгарт
  • 1911: Романтична страст, Градска галерия, Мюнхен
  • 1911: Страшният съд/Композиция V, частна собственост
  • 1913: Пейзаж с църква, Музей „Фолкванг“, Есен
  • 1913: Импровизация потоп
  • 1919: Сивият танц, Лувър, Париж
  • 1921: Червено петно II, Градска галерия, Мюнхен
  • 1923: Непрекъсната черта, Колекция на изкуството на Северен Рейн-Вестфалия, Дюселдорф
  • 1928: Композиция, Музей за модерно, съвременно изкуство и арт брут, Лил
  • 1934: Крехък възход, Музей Соломон Гугенхайм, Ню Йорк

Най-голямата колекция с над 150 експоната се намира в Музей Соломон Гугенхайм в Ню Йорк.

Съчинения редактиране

  • Василий Кандинский. О духовном в искусстве Архив на оригинала от 2008-10-12 в Wayback Machine., 1910.
  • В. В. Кандинский (текст на художника), М., 1918;
  • Über das Geistige in der Kunst, Münch., 1912 (частичен превод на руски език: Труды Всероссийского съезда художников в Петрограде. Декабрь 1911 – январь 1912, т. 1, [П., 1914], с. 47 – 76);
  • Punkt und Linie zu Fläche. Beitrag zur Analyse der malerischen Elemente, Münch., 1926. (руски превод: Кандинский В. Точка и линия на плоскости. СПб.: Азбука-классика, 2005, с. 63 – 232. Перевод с немецкого Елены Козиной)
  • Кандинский В. Избранные труды по теории искусства в 2 томах / Ред. коллегия и сост. Б. Автономова, Д. В. Сарабьянов, В. С. Турчин. 2001.

Библиография редактиране

  • Рейнгардт Л. „Абстракционизм“, в кн.: Модернизм. Анализ и критика основных направлений, М., 1969, с. 101 – 111.
  • Grohmann W. Wassily Kandinsky. Life and work, N. Y., 1958.
  • Schulz, Paul Otto. Ostbauern. Köln: DuMont, 1998. ISBN 3-7701-4159-8
  • Азизян И.А. „Москва В. В. Кандинского“. // Архитектура в истории русской культуры. Вып. 2: Столичный город. М.: УРСС, 1998. ISBN 5-88417-145-9 С. 66 – 71.
  • Азизян И.А. „Концепция взаимодействия искусств и генезис диалогизма XX века (Вячеслав Иванов и Василий Кандинский)“. // Авангард 1910-х – 1920-х годов. Взаимодействие искусств. М., 1998.
  • Baedecker. Deutschland. Verlag Karl Baedeker. 2002. ISBN 3-8297-1004-6
  • Валерий Турчин. Кандинский в России. М.: Художник и книга, 2005, 448 с. ISBN 5-9900349-1-1
  • Азизян И.А. „Теоретическое наследие В. В. Кандинского в художественном сознании XX века“. // Вопросы теории архитектуры: Архитектурно-теоретическая мысль Нового и Новейшего времени / Сборник научных трудов под ред. И. А. Азизян. М.: КомКнига, 2006, с. 189 – 249.
  • Кожев, А. „Конкретная (объективная) живопись Кандинского (1936)“. // „Атеизм“ и другие работы. М.: Праксис, 2007, с. 258 – 294.

Източници редактиране

  1. ↑ Partsch, Susanna (2006): „Die 101 wichtigsten Fragen zur modernen Kunst“, стр. 48.
  2. ↑ а б Кратък преглед на историята на абстрактното изкуство Архив на оригинала от 2011-06-10 в Wayback Machine., сайт на Centre Pompidou. Посетен на 2.08.2012 г.
  3. ↑ Биография на Кандински по случай изложба на творчеството му в Тюбинген[неработеща препратка], публикация през април 1999 г. Посетен на 2.08.2012 г.
  4. ↑ Биография на Кандински в art directory, посетен на 2.08.2012 г.
  5. ↑ Düchting, Hajo (2000): „Wassily Kandinsky“, стр.7.
  6. ↑ Магията на Сибир. Василий Кандински като етнограф и шаман Архив на оригинала от 2016-03-07 в Wayback Machine.. ZDF Aspekte. Първо излъчване 21 октомври 2006.
  7. ↑ Göttler, Norbert (2008): „Der Blaue Reiter", стр.16.
  8. ↑ Segieth, Clelia/Etta Stangel/Otto Stangel (2000): „Galeristen-Sammler-Museumsgründer", стр.158.
  9. ↑ Fäthkep, Bernd (2008): "Werefkin und Jawlensky mit Sohn Andreas in der „Murnauer Zeit“". в: „1908 – 2008. Vor 100 Jahren, Kandinsky, Münter, Jawlensky, Werefkin in Murnau“, стр.54.
  10. ↑ Eichner, Johannes (1957): „Kandinsky und Gabriele Münter. Von Ursprüngen moderner Kunst“, стр.89.
  11. ↑ Salmen, Brigitte/Annegret Hoberg (2008): „Um 1908. Kandinsky, Münter, Jawlensky und Werefkin in Murnau“. в: „1908 – 2008. Vor 100 Jahren, Kandinsky, Münter, Jawlensky, Werefkin in Murnau“, стр.16.
  12. ↑ Becker, Kurt E. (1984): „Anthroposophie. Revolution von innen, Leitlinien im Denken Rudolf Steiners“. стр.73 заедно с: [1], [2] Архив на оригинала от 2004-09-07 в Wayback Machine., [3] (посетени на 2 февруари 2006)
  13. ↑ Macardé, Valentine (1971): „Le renouveau de l’art picturale russe 1863 – 1914“, стр.135 и сл.
  14. ↑ Hoberg, Annegret/Titia Hoffmeister/Karl-Heinz Meißner (1999): „Anthologie“. в: "Der Blaue Reiter und das Neue Bild, Von der „Neuen Künstlervereinigung München" zum „Blauen Reiter“", стр.29
  15. ↑ Lankheit, Klaus (1983): „Wassily Kandinsky/Franz Marc, Briefwechsel“, стр.29.
  16. ↑ Hoberg, Annegret/Titia Hoffmeister/Karl-Heinz Meißner (1999): 'Anthologie. в: "Der Blaue Reiter und das Neue Bild, Von der „Neuen Künstlervereinigung München“ zum „Blauen Reiter“", стр.31.
  17. ↑ Lankheit, Klaus (1986): „Der Blaue Reiter Präzisierungen. Kunstmuseum Bern.“, стр.225.
  18. ↑ Lankheit, Klaus (1983): „Wassily Kandinsky/Franz Marc. Briefwechsel“, стр.41.
  19. ↑ Fäthke, Bernd (2000): „Der Blaue Reiter“. Във: Weltkunst (70/5), стр.905.
  20. ↑ Fäthke, Bernd (2001): „Marianne Werefkin“. стр.178.
  21. ↑ Hoberg, Annegret (2004): „Franz und Maria Marc“, стр.72.
  22. ↑ Kandinsky, Wassily (1960): „Unsre Freundschaft. Erinnerungen an Franz Marc“. в: Klaus Lankheit (1960): „Franz Marc im Urteil seiner Zeit“, стр.48.
  23. ↑ Писмо на Кандински към Шайер. 22 ноември 1938. в: Jawlensky, Alexei: „Briefwechsel mit Emmy Scheyer, Kandinsky und anderen Freunden. Abschriften“. Частен архив за експресионистко рисуване, Висбаден.
  24. ↑ von Lüttichau, Mario-Andreas (1992): „Die Moderne Galerie Heinrich Thannhauser in München“ в: „Avantgarde und Publikum: zur Rezeption avantgardistischer Kunst in Deutschland 1905 – 1933“, стр.299 и сл.
  25. ↑ Kandinsky, Wassily (1912): „Über das Geistige in der Kunst, insbesondere in der Malerei“. 1. Auflage), 1. издание.
  26. ↑ Czapek, Rudolf (1908): „Grundprobleme der Malerei, Ein Buch für Künstler und Lernende“.
  27. ↑ Fäthke, Bernd (2004): „Jawlensky und seine Weggefährten in neuem Licht“, стр.109.
  28. ↑ Salmen, Brigitte (1998): „Einführung“. в: „Der Almanach „Der Blaue Reiter“, Bilder und Bildwerke in Originalen“, стр.11.
  29. ↑ „Der Blaue Reiter. Vorwort zur zweiten Auflage“. zeno.org, посетен на 9.04.2011 г.
  30. ↑ Becks-Malorny, Ulrike (2007): „Kandinsky“, стр.94.
  31. ↑ Krens, Thomas (1998): „Rendezvous. Masterpieces from the Centre Georges Pompidou and the Guggenheim Museums“, стр.647.
  32. ↑ Riese, Hans-Peter (2009): „Die sieben russischen Jahre. Der bekannte und unbekannte Kandinsky in Moskau“. стр.66 в: „Von der Avantgarde in den Untergrund. Texte zur russischen Kunst 1968 – 2006“. Кьолн, 2009.
  33. ↑ Ingold, Felix Phillip (2003): „Aktion Philosophenschiff. Wie sich die Sowjetmacht der „bourgeoisen“ Intelligenz entledigte“. в: Вестник „ФАЦ“ от 19. декември 2003.
  34. ↑ Backhaus, Andrea (2012): „Die Farbe die Taste. Das Auge der Hammer. Über das Wirken Kandinskys in Weimar.“ Във: вестник „Die Welt“ от 2 януари 2012 г.
  35. ↑ Rudloff, Dieter (1982): „Unvollendete Schöpfung. Künstler im zwanzigsten Jahrhundert“. стр.59
  36. ↑ Becks-Malorny, Ulrike: „Kandinsky“, стр.129.
  37. ↑ Göttler, Norbert: „Der Blaue Reiter“, стр.128 и сл.
  38. ↑ Хила Рабей в villastuck.de, посетен на 29 юли 2012, архив на оригинала от 4 март 2012, https://web.archive.org/web/20120304232623/http://www.villastuck.de/05/art_of_tomorrow/bio.htm, посетен на 29 юли 2012 
  39. ↑ Düchting, Hajo (1990): „Vassili Kandinsky“ стр. 70 и 76.
  40. ↑ Düchting, Hajo (1990): „Vassili Kandinsky“ стр. 78 и 91.
  41. ↑ а б Düchting, Hajo (1986): „Vassili Kandinsky“, стр. 82.
  42. ↑ le Targat, François (1986): „Kandinsky“. Репродукция № 112.
  43. ↑ Becks-Malorny, Ulrike (2008): „Kandinsky“. стр. 171 и 196 и сл.
  44. ↑ Нина Кандински. Статия в „Der Spiegel“ от 8 септември 1980 г. Посетен на 19 август 2011 г.
  45. ↑ The Hilla Rebay Collection на страницата на Музей Гугенхайм. Посетен на 29 юли 2012 г.
  46. ↑ Официална страница на награда „Кандински“[неработеща препратка], посетен на 30.7.2012 г.
  47. ↑ Стол „Василий“ на страницата на The Metropolitan Museum of Art, New York, посетен на 30 юли 2012 г.
  48. ↑ Bosoni, Giampiero/Luca Lotti (1986): „Il progetto del mobile in Francia 1919 – 1939“, стр. 83.
  49. ↑ История на стол „Василий“ на страницата на DesignMuseum, посетен на 30.7.2012 г.
  50. ↑ Kandinsky, Vassily: (1989): „Du spirituel dans l'art“, стр. 155 и сл.
  51. ↑ а б Kandinsky, Wassily (1925): „Punkt und Linie zu Fläche“
  52. ↑ а б Salmen, Brigitte (2011): „Die Maler des „Blauen Reiter“ und ihre Begegnung mit japanischer Kunst“. В: „... diese zärtlichen, geistvollen Phantasien ...“, стр. 79 и сл.
  53. ↑ Delang, Claudia (2011): „Die Japansammlungen der Maler des „BlauenReiter“ und ihr Einfluß auf die Malerei“. В: „... diese zärtlichen, geistvollen Phantasien ...“, стр. 94 сл. и стр. 214 – 217.
  54. ↑ Писмо на Кандински до Марк, 24 декември 1911 г. в: Klaus Lankheit, Wassily Kandinsky, Franz Marc, Briefwechsel, 1983, стр. 90 – 91.

Външни препратки редактиране

    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Wassily Kandinsky“ и страницата „Vassily Kandinsky“ в Уикипедия на немски и френски език. Оригиналните текстове, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за творби създадени преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналните страници тук и тук, за да видите списъка на техните съавтори. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Василий_Кандински&oldid=11841806“.