Стефан Цанев

български драматург, поет и писател
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за писателя. За военния деец вижте Стефан Цанев (офицер).

Стефан Неделчев Цанев е български драматург, поет и писател.

Стефан Цанев
български драматург, поет и писател
Stefan-Canev-portret-ot-Maia-Liubenov2012.jpg
Стефан Цанев, 2012 г.
Роден
Стефан Неделчев Цанев

Етнос българи
Образование Софийски университет „Св. Климент Охридски“
Литература
Жанрове стихотворение, роман, драма, есе
Направление Априлско поколение[1][2]
Известни творби „Последната нощ на Сократ“,
„Български хроники“
Награди „Пеньо Пенев“ (1986)
„Петко Р. Славейков“ (1992)
Иван Вазов“ (2004)
Златен ланец“ (2004)[3]
„Христо Г. Данов“ (2011)
„Златен Орфеев венец“ (2012)
„Стоян Михайловски“ (2014)[4]
Семейство
Съпруга Доротея Тончева
Деца Евгения, Анна и Яна

Уебсайт

БиографияРедактиране

Роден е в село Червена вода, Русенско на 7 август 1936 г. В Русе завършва Второ средно училище „Баба Тонка“ през 1954 г.[5] През 1959 г. завършва журналистика в Софийския университет. През 1960 – 1965 г. учи драматургия в Московския киноинститут. Кореспондент на вестник „Народна младеж“ в Родопите и в Перник (1959 – 1960). Работил е като редактор в Студия за игрални филми (1965 – 1967), драматург в Държавен сатиричен театър (1967 – 1970), в Театър 199[5] и Театъра на окръзите (1970 – 1973), в Театър „София“ (1973 – 1984; 1991), в Драматичен театър в Пловдив (1984 – 1991), Театъра на армията[5] (1992 – 1996), Театър „София“[5] (1996 – 2008). Автор е на стихове, на 30 драми, на публицистика и есета, на романа „Мравки и богове“, на 4-томната историческа сага „Български хроники“, както и на стихове и пиеси за деца.

Негови стихове са превеждани на всички европейски езици, на китайски, монголски, арабски и иврит, а пиесите му (най-вече „Последната нощ на Сократ“, „Другата смърт на Жанна д`Арк“) са играни в повече от 200 театри в България и по света: в Париж, Гренобъл, Бордо, Атина, Монреал, Петербург, Лайпциг, Висбаден, Варшава, Краков, Прага, Гьотеборг (Швеция), Будапеща, Киев, Москва, Питсбърг (САЩ), Вилнюс, Братислава, Никозия, Букурещ, Гюргево, Хага, Анкара, Измир, Истанбул и др.

Негова съпруга е актрисата Доротея Тончева. Има три дъщери: Евгения, Анна и Яна. [6]

ТворчествоРедактиране

СтихосбиркиРедактиране

  • Часове“ (стихове), 1960 г.
  • Композиции“ (стихове), 1963 г.
  • Хроники“ (стихове), 1965 г.
  • Перигеи или най-голямото приближаване до Земята“ (стихове), 1967 г.
  • Аз питам!“ (стихотворения и поеми), 1976 г.
  • Анини приказки“ (стихове за деца), 1976 г.
  • Реквием“ (стихове), 1980 г.
  • Небесни премеждия“ (избрани стихове), 1986 г.
  • Сезонът на илюзиите“ (любовни стихотворения), 1988 г.
  • Спасете нашите души!“ (стихове), 1992 г.
  • Стъпки по облаците. Парапети“ (стихове), 1997 г.
  • Сълзата на Бога“ (избрани стихове), 2003 г.
  • Птици“ (стихове), 2005 г.
  • Спасете нашите души!“ – стихове, есета, драми – поредица Българска класика, 2009 г.
  • „Душата ми плаче за сняг“, 2017 г.

ПиесиРедактиране

  • „Истинският Ивайло“, 1962 г.
  • „Табу“ – театрални миниатюри (в съавторство с Константин Павлов), 1965 г.
  • „Бунтът на статуите“, 1967 г.
  • „Весела България“, 1968 г.
  • „Процесът против богомилите“, 1969 г.
  • „Девет заседания за спасяването на България“ (в съавторство с Георги Марков), 1969 г.
  • „Разпята събота (Събота 23)“, 1971 г.
  • „Носете си новите дрехи, момчета!“, 1974 г.
  • „Джуджето и 7-те снежанки“, 1975 г.
  • „Единайсетият час“, 1977 г.
  • „Рицарят на печалния образ“, 1978 г.
  • „Любовни булеварди“, 1982 г.
  • „Животът – това са две жени“, 1983 г.
  • „В неделя Господ си почива“, 1984 г.
  • „Най-чудното чудо“, 1985 г.
  • „Последната нощ на Сократ“, 1986 г.
  • „Тайната вечеря на Дякона Левски“, 1987 г.
  • „Страшният съд“, 1988 г.
  • „Другата смърт на Жанна д`Арк“, 1990 г.
  • „Параноя“, 1991 г.
  • „Величието и падението на Стефан Стамболов“, 1993 г.
  • „Тайното евангелие на Иоан“, 1995 г.
  • „Пир по време на демокрация“, 1996 г.
  • „Адът – това съм аз“, 1997 г.
  • „Конят на Александър Велики“, 2003 г.
  • „Всички луди ме обичат“, 2004 г.
  • „Певецът на северните морета“, 2005 г.
  • „Деца на света“, 2011 г.
  • „Духът на поета“, 2011 г.
  • „Заговорът на Калигула“, 2014 г.
  • „Плач на ангел“, 2015 г.[7]
  • „Цигуларката на Бога“, 2016
  • „Убийството на Богородица“ , 2020

ПреводиРедактиране

ДругиРедактиране

  • „Убийците са между нас“ – есета, 1996 г.
  • „Внимавайте с вятърните мелници“ – есета, 1999 г.
  • „Измислици за деца“ (Анини приказки, Янини притчи, Джуджето и 7-те снежанки, Рицарят на печалния образ, Най-чудното чудо, Духът на баща ми) – в три тома, 1999 г.
  • Мравки и богове“ – роман, 2000 г.
  • „Пир по време на демокрация“ – трагедии & комедии, 2003 г.
  • „Сънят на сенките. Книга за мъртвите“ – есета, 2003 г.
  • „Дяволите в ада ще ми ръкопляскат. Публичен дневник (1978 – 2002)“, 2003 г.
  • „Ars poetica. За поетическото изкуство“, – синтез между учебник по стихосложение и антология на творческия опит, 2005 г.
  • „Български хроники“ – том I (2137 г. пр. Хр – 1453 г. сл. Хр.), 2006 г. Книгата е белетристично произведение.
  • „Да убиеш вярата“ – есета, 2007 г.
  • „Български хроники“ – том II (1453 г. – 1878 г.), 2007 г.
  • „Български хроники“ – том III (1878 г. – 1943 г.), 2008 г.
  • „Български хроники“ – том IV (1943 г. – 2007 г.), 2009 г.
  • Съчинения в 12 тома – 2013 – 2014 г.

ОтличияРедактиране

Носител е на:

  • Наградата за поезия „Пеньо Пенев“ (1988),
  • Националната награда за детска литература „Петко Р. Славейков“ (1992),
  • Националната награда за литература „Иван Вазов“ – за цялостен принос към литературата (2004)[8],
  • Националната награда „Христо Г. Данов“ – за „Български хроники“ и за цялостен принос към българската книжнина (2011)[9],
  • Наградата „Орфеев венец“ – за високи постижения в съвременната поезия (2012)[10]
  • Наградата „Икар“ – за изключителен принос към българския театър (2019)

Удостоен е с орден „Стара планина“ I степен – за цялостен принос към българската култура (2006).[11]

Почетен гражданин на Балчик от 24 май 2011 г.[12]

ИзточнициРедактиране

  1. И. Вандов, „За поетите от априлското поколение“. – В-к „Отечествен фронт“, 18 януари 1964 г.
  2. Виолета Якимова, „Литературната критика за поезията на Стефан Цанев“. – сп. „Думите“, бр. 3, 2013.
  3. „Литературен конкурс „Златен ланец“ 1995 – 2004“. София: Труд, 2004, 126 с.
  4. Стефан Цанев с награда „Стоян Михайловски“. // в-к „24 часа“, 8 януари 2014. (на български)
  5. а б в г Стефан Цанев гостува на МГ „Баба Тонка“. // www.sever.bg. Sever.bg, 25 март 2011. Посетен на 3 септември 2013.
  6. Петкова, Станислава. Доротея и Стефан Цанев – едно италианско семейство. // Сега. Сега АД, 10 ноември 2001. Посетен на 3 септември 2013.
  7. Атанасова, Албена. Стефан Цанев: Обвинявам народа. // Стандарт. 11 септември 2015. Посетен на 19 септември 2015.
  8. Стефан Цанев – лауреат на Вазова награда 2004 Архив на оригинала от 2014-04-26 в Wayback Machine., сайт на община Сопот.
  9. „Национална награда „Христо Г. Данов“ 2011, в. „Култура“, бр. 22 (2640), 10 юни 2011.
  10. Евелина Здравкова, „Стефан Цанев се закичи с „Орфеев венец“, в. „Марица“, 6 юни 2012 г.
  11. Указ № 221 Обн. ДВ. бр.44 от 30 май 2006 г.
  12. Почетни граждани на Балчик на сайта на Община Балчик.
  • Речник на българската литература, т. 3 (П-Я), Институт за литература на БАН, Издателство на Българската академия на науките, София, 1982 г.

Външни препраткиРедактиране

 
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за