Топчиево
Топчиево, още Топчиово, Топсин или Топчилар (на гръцки: Γέφυρα, Гефира, до 1926 година Τοψίν, Топсин[1]), е село в Гърция, дем Илиджиево (Халкидона), област Централна Македония с 3052 жители (2011).[2]
| Топчиево Γέφυρα | |
 Музеят на Балканските войни в Топчиево | |
  Топчиево  Топчиево  Топчиево | |
| Страна |  Гърция |
|---|---|
| Област | Централна Македония |
| Дем | Илиджиево |
| Географска област | Вардария |
| Надм. височина | 40 m |
| Население | 3052 души (2011) |
| Пощенски код | 570 11 |
| Телефонен код | 231 |
| Топчиево в Общомедия | |
География
редактиранеСелото е разположено в Солунското поле на 25 километра северозападно от Солун и на 2 километра западно от Каваклиево (Агиос Атанасиос).
История
редактиранеАнтичност
редактиране
Археологическите находки свидетелстват за съществуването на крайморско селище с високо културно ниво и търговски връзки с Южна Гърция и Егейските острови. В селищната могила в югоизточната част на съвременното селище са открити много монети, три важни гробници и 30 гроба, датиращи VI – II век пр. Хр. Според археолозите Михалис Тивериос и Мария Цимбиду-Авлонити това е мястото на античния град Халастра.[3]
В Османската империя
редактиранеПървото споменаване на селото е от XV век под името Топчи Ибрахим – селото е споменато два пъти, което явно говори, че още тогава е имало две махали Горна и Долна. В друг документ от същия период Топчилар е споменато като тимар на солунски бей. През XVII – XVIII век Топчи е чифлик в Солунска кааза и принадлежи към ханекешанските села, тоест тези, които плащат допълнителен данък на домакинство (хане).[4]
Съдейки по името, в селото е имало османски артилерийски лагер, който е пазел моста на Вардар. Неговите жители не оказвали никаква особена услуга на османската държава и селището е било на муката на селата, които плащат извънредни данъци.[5]
В османски данъчни регистри на немюсюлманското население от вилаета Селяник от 1632-1633 година е отбелязано село Топчъ със 7 джизие ханета (домакинства).[6]
Около 1854 година от лерински майстори е построена църквата „Свети Георги“ в Долно Топчиево.[7]
През 1861 година, по думите на англосаксонски пътешественик, работниците, построили главния мост над Вардар, „започнали от двата бряга и работили докъм средата, тогава на мястото, където течението е най-дълбоко, те спрели и прехвърлили на празнината дъски, които можели да махат по желание. Когато се появявал пътник, тези дъски се махали, докато той не платял каквото му поискат работниците“.[8]
От 1871 година в селото има железопътна гара на линията Солун – Скопие.[5]
В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 Попчиево (Poptchievo) е показано като село с 52 домакинства и 256 жители българи.[9] В 1900 година според Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в Топчиево живеят 266 българи християни.[10] През юни 1904 година цялото село с изключение на семейството на патриаршиста Божин минава под върховенството на Българската екзархия. През септември 1904 година трима четници на Апостол Петков раняват Божин при опит да го заведат при войводата и убиват жена му, което води да задържането от турските власти на седем селяни, както и на местния свещеник.[11][12] По данни на секретаря на Екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Тончиево (Tontchievo) има 184 българи екзархисти.[13]
В телеграма, изпратена до председателя на Османския парламент по спорните черкви и училища в Македония и Одринско пише:
| „ | От името на 15 български екзархийски семейства молим да ни се отдели припадающата част от селското ни училище и черкуването да става под ред в селската ни черква, която е направена с парите на цялото население и която е предадена от страна на правителството само на 15 патриаршийски семейства.
От името на българското население в Топчиево, Костадин Атанасов.[14] |
“ |
През 1904 година селото е чифлик на солунския богаташ Жако Модиано.[11]
По време на преброяването от 1905 година Топсин е смесено селище, тоест една част от него е село, а останалата част е еврейски чифлик. В него според гръцки сведения живеят 178 гръкоговорещи християни и 64 цигани мюсюлмани. Собственикът Модиано живее в северната част на селището, в къща, която през 1912 година е използвана като щаб на настъпващата гръцка армия.[5]
Според доклад на Димитриос Сарос от 1906 година Топсин (Τοψἱν) е славяногласно село в Поленинската епископия, собственост на солунския евреин Саул Модиляно, със 178 жители с гръцко съзнание и 64 турски цигани. В селото работи гръцко начално смесено училище с 27 ученици (25 мъже и 2 жени) и 1 учител.[4][15] Училището на селото е малка килия в притвора на църквата „Свети Георги“.[4]
При избухването на Балканската война в 1912 година един човек от Топчиево е доброволец в Македоно-одринското опълчение.[16]
В Гърция
редактиране
През Балканската война в селото влизат гръцки войски, които извършват грабежи и предизвикват заплаха от глад.[17] В Топчиево престолонаследникът Константинос договаря предаването на Солун от османските войски. В сградата днес е разположен Музеят на Балканските войни.
В 1913 година, след Междусъюзническата война Топчиево остава в Гърция. Част от българското му население се изселва и на негово място са настанени гърци бежанци от Чаталджа в Източна Тракия и Созопол, България.[2] В 1926 година селото е прекръстено на Гефира. В 1928 година в селото са настанени власи от Мецово и Сирако.[18] В същата година Топчиево е бежанско село с 468 бежански семейства и 1649 жители бежанци.[19] В 1928 година Топчиево става община, а от 1978 година в селото работи средно училище.[2]
В 2001 година Топчиево има 3258 жители, а в 2011 година – 3052.[2]
Енорийската църква е „Света Богородица Ревматокуста и Апостол Тома“, част от Гумендженската митрополия. В храма се пазят ценната икона на Богородица и дървеният иконостас, който бежанците от Чаталджа донасят със себе си, заедно с цялото църковно оборудване, икони, книги, полилеи и свещници от стария храм. Останалите църква са „Свети Трифон и Свети Зосим“, „Св. св. Константин и Елена“ и параклисите „Свети Фанурий“ и „Свети Георги“.[2]
Личности
редактиране- Родени в Топчиево
Бележки
редактиране- ↑ Μετονομασίες των Οικισμών της Ελλάδας // Πανδέκτης: Name Changes of Settlements in Greece. Посетен на 12 април 2021 г.
- ↑ а б в г д Γέφυρα // Δήμος Χαλκηδόνας. Архивиран от оригинала на 2019-11-16. Посетен на 8 юли 2019 г.
- ↑ Τσιμπίδου-Αυλωνίτη, Μαρία. Οι ταφικοί τύμβοι της περιοχής Αγίου Αθανασίου Θεσσαλονίκης (1992-97) // Δέκα χρόνια αρχαιολογικό έργο στη Μακεδονία και Θράκη. Αρχαιολογική συνάντηση. Θεσσαλονίκη, Υπουργείο Πολιτισμού. Αριστοτέλειο Πανεπιστήμιο Θεσσαλονίκης, 1997. σ. 78. (на гръцки)
- ↑ а б в Μακροπούλου, Δέσποινα, Κωνσταντίνος Κατσίκης. Κειμηλιακό Απόθεμα σε Ναούς της περιφέρειας Θεσσαλονίκης από τον 16ο ως τον 20ο αιώνα. Φορητές Εικόνες, Λειτουργικά Αντικείμενα, Παλαίτυπα και Χειρόγραφα Βιβλία, Τεύχος 1. Θεσσαλονίκη, Στοά των Επιστημών - Ακαδημία Θεσμών και Πολιτισμών. Βυζαντινή Μακεδονία και Θράκη, 2014. σ. XXXVII. (на гръцки) Архив на оригинала от 2018-06-12 в Wayback Machine.
- ↑ а б в Μπαλάσης, Ευγένιος. Οικισμοί του Κάμπου της Θεσσαλονίκης την περίοδο 1900-1940 : Μεταπτυχιακή Εργασία Επιβλ. Καθ. Μ. Μυρίδης. Θεσσαλονίκη, Αριστοτέλειο Πανεπιστήμιο Θεσσαλονίκης. Πολυτεχνικής Σχολή. Τμήμα Αγρονόμων Τοπογράφων Μηχανικών Τεχνικές και Μέθοδοι στην Ανάλυση, Σχεδίαση και ∆ιαχείριση του Χώρου Χαρτογραφική Παραγωγή και Γεωγραφική Ανάλυση, Ιούλιος 2009. σ. 45. (на гръцки)
- ↑ Турски извори за българската история, т. VII, София 1986, с. 353.
- ↑ 20. Ιερός ναός Αγίου Γεωργίου Κάτω Γέφυρας // Ανάδειξη των Μεταβυζαντινών Μνημείων στην Μητροπολιτική Περιφέρεια Γουμενίσσης- Αξιουπόλεως - Πολυκάστρου μέ κέντρο τό Δήμο Ευρωπού. Посетен на 23 юни 2014.[неработеща препратка]
- ↑ Лео, Мишел. България и нейният народ под османска власт: през погледа на англосаксонските пътешественици (1586 – 1878). София, ТАНГРА ТанНакРа, 2013. ISBN 9789543781065. OCLC 894636829. с. 108 – 109.
- ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 154 – 155.
- ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 140.
- ↑ а б Гръцката и сръбски пропаганди в Македония (краят на ХІХ – началото на ХХ век). Нови документи. Съставили Величко Георгиев и Стайко Трифонов, София 1995, стр. 44-45.
- ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. II. Следъ Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1943. с. 126.
- ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 218-219. (на френски)
- ↑ Отоманскиятъ парламентъ за положението въ Македония. Солунъ, Издание на Съюза на Българските Конституционни Клубове въ Европейска Турция, Печатница на Самарджиевъ и Карабелевъ, 1909. с. 85.
- ↑ Παπαδόπουλος, Στ. Ι. Η κατάσταση της παιδείας το 1906 στην ύπαιθρο του Κάζα Θεσσαλονίκης: (Μια ανέκδοτη έκθεση του Δημητρίου Μ. Σάρρου) // Μακεδονικά XV (8). Θεσσαλονίκη, Εταιρεία Μακεδονικών Σπουδών, 1975. σ. 136 - 137.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 439 и 883.
- ↑ Даскалов, Георги, Българите в Егейска Македония, София 1996, с. 114.
- ↑ Сайт на училището в Топчиево
- ↑ Κατάλογος των προσφυγικών συνοικισμών της Μακεδονίας σύμφωνα με τα στοιχεία της Επιτροπής Αποκαταστάσεως Προσφύγων (ΕΑΠ) έτος 1928, архив на оригинала от 30 юни 2012, https://archive.is/20120630054150/www.freewebs.com/onoma/eap.htm, посетен на 30 юни 2012
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 439.
- ↑ Μιχαηλίδης, Ιάκωβος Δ., Κωνσταντίνος Σ. Παπανικολάου. Αφανείς γηγενείς μακεδονομάχοι (1903 – 1913). Θεσσαλονίκη, University Studio Press, 2008. ISBN 978-960-12-1724-6. σ. 46. (на гръцки)