Отваря главното меню
Османските уджове на Балканите през втората половина на 14 век

Удж или Уч (на турски: ), ръководен от удж бей, е стратегически коридор за настъпление, използван от селджуките в Мала Азия, а по-късно и от османците на Балканите през втората половина на 14 век.[1]

Съдържание

ПонятиеРедактиране

Терминът е военен и значи буквално връх на стрела или копие. С уджовете се означават основните стратегически направления на османското настъпление в Европа оглавени от бейове, а те са:

ПредисторияРедактиране

През втората половина на 13 век Румелийския султанат се разпаднал на 12 независими бейлика. Единственият измежду тези бейлици, който формирал удж бил Османския, понеже бил разположен срещу византийските владения във Витиния и малоазийска Мизия. Насреща на уджа било Мраморно море и Черноморските проливи, като срещу Босфора бил Константинопол, а срещу Хелеспонта – крепостта Галиполи.

През 1299 г. на насочения срещу Европа малоазийски османски удж начело застанал Осман I, който според легендарни сведения бил потомък на Ертогрул. През 1299 г. селджукският султан Алаедин III Кейкубад бил принуден да забегне от столицата си Коня, за да се спаси от въстаналия народ, което събитие било използвано от Осман, за да се обяви за независим владетел.

През 1301 г. османците превзели Ескишехир и пренесли там своята резиденция. Последвал нов успех – удържана победа на 27 юли 1302 г. при Бафеон над една византийска армия. Тези събития принудили византийски император Андроник II да наеме каталунската компания за борба с турците, обаче посредством интрига с аланите императора обезглавил каталаните с цел да ги постави под свой контрол. В отговор, разгневената компания опостушила цяла Тракия, превръщайки я в пустиня. През 1307 г. монголите удушили последният селджукски султан и с това сложили край на Селджукската династия. Тези събития улеснили обособяване самостоятелността на османския бейлик управляван от Осман, още повече, че Михаил VIII Палеолог унищожил акритската служба, която била последната здрава преграда срещу османското настъпление към християнските владения.

Единствено османската загуба в битката при Анкара забавила с половин век османските завоевания в Европа.[2]

ИзточнициРедактиране

  1. Матанов, Христо. Балкански хоризонти (част 1), Завоеватели и завоювани, стр. 209. Парадигма, ISBN 954-9536-98-X, 2007.
  2. Матанов, Христо. Балкански хоризонти (част 1), Завоеватели и завоювани, стр. 204 – 227. Парадигма, ISBN 954-9536-98-X, 2007.

Вижте същоРедактиране