Отваря главното меню
Османски уджове на Балканите през втората половина на 14 век

Удж или Уч (на турски: ), (на турски: اوج;: букв. връх, край; османск. اوج بگلیکی — uc beğliği) е османски историографски термин за описание на пригранична, часто спорна територия в средновековните тюркско-мюсюлмански образования на територията на Мала Азия, а по-късно и на Балканския полуостров. Този поземлен имот (или лен) е разположен обикновено при границата на утвърдената държава и се дава на племенните водачи в замяна на поето от тях задължение да защитават границата от външни врагове, като правило друговерци[1].

Уджът е ръководен от удж бей и може да се разглежда като стратегически коридор за настъпление, използван от селджуките в Мала Азия, а по-късно и от османците на Балканите през втората половина на 14 век.[2]

ЕтимологияРедактиране

Терминът е военен и значи буквално връх на стрела или копие.

Османски уджРедактиране

През втората половина на 13 век Румелийския султанат се разпаднал на 12 независими бейлика. Единственият измежду тези бейлици, който формирал удж, е Османският, понеже бил разположен срещу византийските владения във Витиния и малоазийска Мизия. Насреща на уджа било Мраморно море и Черноморските проливи, като срещу Босфора е разположен Константинопол, а срещу Хелеспонта – крепостта Галиполи.

През 1299 г. начело на Османския бейлик застанал Осман I, който според легендарни сведения бил потомък на Ертогрул. През 1299 г. селджукският султан Алаедин III Кейкубад бил принуден да забегне от столицата си Коня, за да се спаси от въстаналия народ, което събитие било използвано от Осман, за да се обяви за независим владетел.

През 1301 г. османците превзели Ескишехир и пренесли там своята резиденция. Последвал нов успех – удържана победа на 27 юли 1302 г. при Бафеон над една византийска армия. Тези събития принудили византийския император Андроник II да наеме Каталунската компания за борба с турците, обаче посредством интрига с аланите императорът обезглавил каталаните с цел да ги постави под свой контрол. В отговор, разгневената компания опостушила цяла Тракия, превръщайки я в пустиня. През 1307 г. монголите удушили последният селджукски султан и с това сложили край на Селджукската династия. Тези събития улеснили обособяването на самостоятелен Османски бейлик, още повече, че Михаил VIII Палеолог унищожил акритската служба, която била последната здрава преграда срещу османското настъпление към християнските владения.

Единствено османската загуба в битката при Анкара забавила с половин век османските завоевания в Европа.[3]

ИзточнициРедактиране

  1. Племена и землевладельцы у Сельджуков: статьи о Турции, курсы турецкого языкаru
  2. Матанов, Христо. Балкански хоризонти (част 1), Завоеватели и завоювани, стр. 209. Парадигма, ISBN 954-9536-98-X, 2007.
  3. Матанов, Христо. Балкански хоризонти (част 1), Завоеватели и завоювани, стр. 204 – 227. Парадигма, ISBN 954-9536-98-X, 2007.

Вижте същоРедактиране