Филип Димитров
Филип Димитров Димитров е български политик от Съюза на демократичните сили (СДС). Като министър-председател на България е начело на правителството от 8 ноември 1991 до 30 декември 1992 г.
Филип Димитров | |
български политик | |
Роден | |
---|---|
Учил в | Софийски университет Първа английска езикова гимназия |
Политика | |
Професия | адвокат • дипломат |
Партия | СДС |
42-ри министър-председател на България | |
8 ноември 1991 – 30 декември 1992 | |
Народен представител в: VII ВНС XXXVI НС XXXVII НС XL НС | |
Семейство | |
Съпруга | Елена Димитрова |
Филип Димитров в Общомедия |
Филип Димитров е народен представител в XXXVI (1991 – 1994), XXXVII (1994 – 1997) и XL (2005 – 2008) Обикновено народно събрание, зам.-председател на ротационен принцип.
В началото на юни 2008 г. обявява, че се отказва от депутатското си място тъй като възможността му "да влияе на процесите не е чак толкова голяма" и ще се занимава с преподавателска дейност, на 10 юли 2008 г. парламентът прекратява предсрочно пълномощията му.[1]
Преподава в Американския университет в България (2002 – 2008 и 2010), където в периода 03-09.2003 г учи в САЩ - Public policy scholar at Woodrow Wilson Center, Washington DC, а на 12.03.2010 г защитава научна степен "доктор на политическите науки" в НБУ; преподава в Университета в Торонто, Канада (10.2007); в Кристофър Нюпорт Юнивърсити – Вирджиния, САЩ (08.2008 – 12.2009) и в Нов български университет (2015). Доктор хонорис кауза на Грузинския Университет - 2014. Почетен професор в НБУ.
През октомври 2015 г. е назначен за съдия в Конституционния съд, с мандат до ноември 2024 г.[2]
Биография
редактиранеФилип Димитров е роден на 31 март 1955 г. в София. Учи в Английската езикова гимназия. Завършва право в Софийския държавен университет през 1977 г. Стажант-съдия в СОС 1978 - 1979 г.
Адвокат във София - Втора адвокатска колегия[3] 1979 - 1990; 1993 - 1997; 2002 - 2005; 2010; 2015
Преминава тригодишно обучение за психотерапевт pro bono и е доброволец в "Телефон на доверието" (1977 - 1985) към БЧК.
Политическа кариера
редактиранеПрез 1990 г. става заместник-председател на новосъздадената Зелена партия, която влиза в състава на СДС. През август е избран за заместник-председател, а няколко месеца след отстраняването на Петър Берон – за председател на Координационния съвет на СДС. Остава на поста от декември 1990 до края на 1994 г.[3]
Министър-председател
редактиранеКато лидер на СДС през ноември 1991 г. Филип Димитров съставя правителство на малцинството.[4]
На 15 януари 1992 година Димитров обявява признаването от Република България на независимостта на Република Македония, която обявява независимостта си от Югославия два месеца преди това, като така България става първата държава, официално признала независимостта на Република Македония.
На 30 август 1992 г. президентът Желю Желев свиква пресконференция в Бояна, на която критикува остро правителството на Димитров, че е обявило война на медиите, синдикатите, църквата, президентството и извънпарламентарните политически формации – епизод, наречен по-късно „Боянски ливади“.[5] През октомври 1992 г. правителството на Димитров внася вот на доверие в парламента, но губи гласуването, тъй като Движението за права и свободи (ДПС) не го подкрепя[6] и така пада от власт.
Посланик
редактиранеСлед загубата на изборите през 1994 г. Димитров се оттегля от ръководството на СДС, до 1997 г е депутат от СДС в XXXVII народно събрание, като от 1995 г. - член на Комисията по външна политика и европейска интеграция.
След връщането на СДС на власт Филип Димитров е последователно представител на България в Организацията на обединените нации в Ню Йорк (1997 – 1998) и посланик на България в САЩ (1998 – 2001).
През 2010 г. се кандидатира за ръководител на делегацията на ЕС в Грузия и на 15 септември 2010 г. върховната представителка на ЕС по външна политика Катрин Аштън го определя за ръководител на постоянното представителство на ЕС в Грузия,[7] до 2014 г
В СДС
редактиранеСлед избирането на Георги Първанов за президент на Република България през 2001 г. той демонстративно напуска поста на посланик в САЩ и отново се включва в дейността на СДС, като след разцеплението на партията през 2004 г. остава лоялен към лидера Надежда Михайлова.
На 10 ноември 2004 г. – модератор на срещата на десните партии, инициирана от СДС
Конституционен съдия
редактиранеНа 6 октомври 2015 г. е назначен за съдия в Конституционния съд от президента Росен Плевнелиев,[2] с мандат до ноември 2024 г.
Венецианска комисия
В началото на 2017 г е избран за представляващ България в Комисията за демокрация чрез право, към Съвета на Европа, известна като
В началото на декември 2019 г е избран за заместник-председател на Комисията за демокрация чрез право.
Награди
редактиранеНосител е на наградата Truman Reagan Freedom Award за принос в борбата за отхвърляне на комунизма в Европа.[3]
Доктор хонорис кауза на Грузинския университет.
На 29 септември 2015 г. е удостоен със званието „Почетен професор на Нов български университет“.[8]
Критика
редактиранеДокато е посланик в САЩ, Филип Димитров поддържа сред местните български православни епархии синода на митрополит Инокентий, за което е критикуван от американско-австралийския митрополит Йосиф, който го нарича „убиецът на нашата църква, човекът, който обяви война на църквата и в България“.[9]
В интервю от третото тримесечие на 2020 пред Истории от прехода [10] Филип Димитров изразява подкрепа за позицията на ГЕРБ срещу протестите в страната и оправдава ДПС за ролята им в свалянето му от министър-председателския пост.
Семейство
редактиранеФилип Димитров е женен за д-р Елена Димитрова
Ползва английски, френски, руски. Хоби – да работи в областта на психотерапията.
Романи
редактиранеФилип Димитров е автор на два исторически романа – „Ибо живяха, Господи“ (1991) и „Братя“ (2019), както и на романа с евангелска тематика „Светлина на човеци“ (2003), публикуван и на английски (2019).
Дебютният „Ибо живяха, Господи“ е писан през 1986 – 1989 г., но излиза в дните около победата на СДС в изборите на 13 октомври 1991 г. и малко преди Филип Димитров да бъде избран за министър-председател. В този роман действието се развива през първите тревожни десетилетия на 14 век. Според някои критици с него авторът продължава традициите на Емилиян-Станевия „Антихрист“.[11]
Автор е и на книга за деца и възрастни „Истинската история за рицарите на кръглата маса“ (1997).
Политически студии
редактиране- „Митовете на Българския преход“ (2003)
- Новите демокрации и трансатлантическата връзка“ (2004) (публикувана на английски под заглавие Jumping into the Atlantic в Woodrow Wilson Center - Washington DC - 2003 г.)
- „Политическото представителство след комунизма“ (2010)
- „Revisiting the Beginning of the Bulgarian Transition“ (2016)
Библиография
редактиране- Димитров, Филип. Ибо живяха, Господи. Акт, 1991.
- Димитров, Филип. Истинската история за рицарите на кръглата маса. 1996.
- Димитров, Филип. Jumping into the Atlantic. Woodrow Wilson Center, 2003.
Димитров, Филип. Новите демокрации и трансатлантическата връзка. Сиела, 2004. ISBN 978-954-649-659-1. - Димитров, Филип. Митовете на българския преход. Сиела, 2003. ISBN 978-954-649-548-8.
- Димитров, Филип. Светлина на човеци. Сиела, 2003. ISBN 978-954-649-637-9.
Бележки
редактиране- ↑ „Филип Димитров, заместник-председател на Народното събрание: 20 години ми бяха достатъчни в политиката“, интервю на Петър Иванов, в. „Монитор“, 5 юни 2008 г.
- ↑ а б Президентът назначи Филип Димитров и Мариана Карагьозова-Финкова за конституционни съдии // dnevnik.bg. 6 октомври 2015. Посетен на 7 октомври 2015.
- ↑ а б в Биография // omda.bg. Посетен на 17.12.2014.
- ↑ Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.
- ↑ Беров, Марио. Боянските ливади отприщиха бесовете на мафиотския преход // faktor.bg. 30.8.2012. Посетен на 17.12.2014.
- ↑ „Юнал Лютфи: Предупредихме Филип Димитров, че вотът на доверие няма да мине“, интервю на Велмира Стефанова, в. „Шуменска заря“, 4 ноември 2009 г.
- ↑ Мария Папазова, „Бившите ни премиери“, в. „Монитор“, 18 октомври 2014 г.
- ↑ Филип Димитров сред Почетните професори на Нов български университет на сайта на НБУ.
- ↑ Димитров, Божидар. Митрополитът на българската епархия в САЩ, Канада и Австралия Йосиф Бакалов: Филип Димитров е убиецът на Българската църква // Разколът в българската преса. Pravoslavieto.com, 2000. Посетен на 28 септември 2010.
- ↑ Коларов, Александър. Филип Димитров: „Моето правителство беше свалено от „СДС“ и хората в него, които решиха, че очертаващите се промени не им отърват“ // transitionstories.eu. Архивиран от оригинала на 2020-10-06. Посетен на 24 септември 2020.
- ↑ Борислав Гърдев, „За Филип Димитров“, електронно издателство LiterNet, 19 юни 2006.
Външни препратки
редактиране- Екатерина Николова, „Филип Димитров – синият рицар, въоръжен с кинжал“, в. „Стандарт“, 17 ноември 2000
- Георги Гочев, „Рицарят на моралния капитализъм“, в. „Дневник“, 20 ноември 2014
- Павлина Живкова, „Светли и тъмни човеци“, сп. „Тема“, бр. 41 (157), 18 октомври 2004