Хайнрих Розе
- Вижте пояснителната страница за други личности с името Розе.
Хайнрих Розе (на немски: Heinrich Rose) е германски химик и минералог, професор по химия в Берлинския университет, откривател на антимоновия пентахлорид и съединенията на ниобия.[1][2]
| Хайнрих Розе Heinrich Rose | |
| германски химик | |
 Хайнрих Розе (около 1825) | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | |
| Националност |  Германия |
| Учил в | Килски университет |
| Научна дейност | |
| Област | химия, минералогия |
| Учил при | Йонс Якоб Берцелиус |
| Работил в | Берлински университет |
| Публикации | Пълен наръчник по аналитична химия |
| Известен с | преоткриването на ниобия, откриването на антимоновия пентахлорид и съединения на ниобия |
| Семейство | |
| Братя/сестри | Густав Розе |
| Хайнрих Розе в Общомедия | |
Семейство
редактиранеДядото на Хайнрих – Валентин Розе Старши (1736 – 1771) е аптекар в Берлин, който открива сплавта на Розе. Синът му Валентин Розе Младши (1762 – 1807) също е берлински аптекар и оценител на Ober Collegium Medicum от 1797 г. Именно той през 1800 г. доказва, че диетиловият етер (наричан и серен етер) не съдържа сяра. Той има четирима сина, единият от които, Хайнрих, става изтъкнат химик, а най-малкият – Густав – минералог и кристалограф.[1]
Густав Розе, по-малкият брат на Хайнрих, е виден немски минералог, кристалограф и геолог, професор в Берлинския университет.[1] Той е известен с работата си, която обхваща всеки клон на минералогията, включително кристалографията и изкуственото образуване на минерали. Съставя класификация на минералите и класификация на метеоритите. Полага основите на науката петрология.[3]
Хайнрих Розе се жени два пъти и преживява смъртта на втората си жена и дъщеря си от този брак.[4]
Биография
редактиранеХайнрих Розе е роден на 6 август 1795 г. в Берлин. Започва да учи фармация в Данциг (Гданск). След смъртта на бащата през 1807 г., химикът Мартин Хайнрих Клапрот поема възпитанието и образованието на двамата братя – Хайнрих и Густав.[5] Клапрот е свързан с фамилията в продължение на дълги години. Той работи като помощник на Валентин Розе Старши и след смъртта му става настойник на децата му.[4]
В началото на 1813 г. семейството преживява тежката блокада на град Данциг, когато руските войски, в похода си срещу Наполеон, обсаждат града.[6] По време на последната кампания срещу Наполеон Бонапарт братята Розе се присъединява към пруските сили и участват в боевете. През 1815 г., заедно с окупационните армии, Хайнрих стига до Париж и, докато е там, се среща с някои от най-големите френски учени – химика и физик Луи Жозеф Гей-Люсак, физика Жан-Батист Био, химика Луи Никола Вокелен. Особено силно е впечатлен от химика Клод Луи Бертоле, с когото води редица приятелски разговори и възприема гледната му точка за химическата динамика.[4]
През лятото на 1816 г. учи в Берлин при Mанфред Хайнрих Клапрот, когото възприема като най-точния германски химически анализатор.[4] През есента започва работа в аптеката в град Йелгава. През 1819 г. заминава за Стокхолм, където прекарва година и половина на обучение при Йонс Якоб Берцелиус.[1] Големият шведски химик го насърчава да продължи някои вече започнати изследвания върху слюдата и да изследва свойствата на титана, което става предмет на неговата дисертация. През същата година в Стокхолми пристига Айлхард Мичерлих, а две години по-късно и брат му Густав. Двамата Розе, Мичерлих и Фридрих Вьолер стават основните ученици на Берцелиус в Берлин.[4]
През есента на 1821 г. Хайнрих напусна Стокхолм и заминава за Кил, където представя дисертацията си за кислородните и серните съединения на титана, за която в Килския университет му е присъдена докторската степен.[4][6]
През 1829 г. пътува с Александър фон Хумболт и Кристиан Готфрид Еренберг в експедиция до Урал. Връща се с голяма сбирка от минерали, които по-късно изследва.[4] Завръщайки се в Берлин, той става последователно преподавател (1822), хоноруван професор (1823) и професор (1835) по химия в Берлинския университет.[1]
През 1829 г. е приет за член-кореспондент на Руската академия на науките в Санкт Петербург.[7] През 1832 г. става член на Кралската пруска академия в Берлин.[4][6], а три години по-късно – чуждестранен член на Баварската академия на науките.[2] На 13 март 1843 г. е избран за член-кореспондент към секцията по химия във Френската академия на науките.[8] През 1856 г. става член-кореспондент на Гьотингенската академия на науките, а през 1860 г. – на Германската академия на природните науки Леополдина.[9] През 1871 г. получава пруския орден Pour le Mérite за наука и изкуства.[10]
Хайнрих Розе умира на 27 януари 1864 г. в Берлин.[1]
Научна дейност
редактиране.jpg)
Интересите на Хайнрих Розе са насочени главно към неорганичната химия и работата му има предимно аналитичен характер. Резултатите от нея са обобщени в последователните издания на неговата класическа работа „Ausführliches Handbuch der analytischen Chemie“ („Пълен наръчник по аналитична химия“), написана през 1829 г.[1] Това е скромен труд в един том, предназначен за начинаещи. Наръчникът преминава през няколко издания, като през годините става все по-енциклопедичен и изчерпателен, докато накрая се превръща в стандартен и търсен справочник по темата. Последното, седмо издание е подготвено след смъртта на Розе от Рудолф Финкенер, един от неговите ученици.[4]
Хайнрих Розе е откривателят на антимоновия пентахлорид и съединенията на ниобия (тогава наричан колумбий).[1] Посветил работата си на неорганичната химия, той изследва и изучава голямо количество минерали – едни, събрани от Уралската експедиция, други, предоставени от брат му Густав и трети, изпращани до него от професионалисти и любители от цял свят. Прави анализи практически на цялата гама от метали – алкални, алкалоземни и преходни.[4]
Той почти винаги работи по няколко проекта едновременно и по този начин изследванията му се припокриват. Допълва първите си изследвания върху титана с редица статии за този елемент, публикувани през 1820-те и една през 1844 г. – за титановата киселина. От 1826 г. започва изследвания за свойствата на фосфора и неговите киселини. Докладите по тази работа (минимум 25 статии) продължават до 1849 г. и вървят успоредно с изследвания на амонячните съединения, тъй като Розе смята, че амонякът и фосфористият водород (фосфин) са „аналогични“ вещества.[4]
През 1844 г. започва да изследва свойствата на минерала колумбит. Периодично представя и резултатите от експериментите си върху съединенията на хлора и сярата, особено на металните и алкално-метално-земните съединения.[4] През 1846 г. преоткрива елемента ниобий, който е отбелязан за първи път през 1801 г. от английския химик Чарлз Хатчет. Хатчет нарича този метал колумбий, но по-късно Уилям Уоластън твърди, че това е просто тантал, другият метал в минерала колумбит. Розе успява да докаже категорично, че танталът и колумбият присъстват в минерала и са различни, въпреки изключително сходните им физически и химични свойства. Колумбият е преименуван на ниобий на името на Ниоба, дъщерята на Тантал. По ирония на съдбата самият Розе обърква двете вещества, когато изолира метала от танталитова руда – той твърди, че е открил нов елемент, който той нарича пелопий, но по-късно това се оказва смес от тантал и ниобий.[11]
Хайнрих Розе за кратко се занимава и с органична химия, като публикува около 15 статии по темата. През 1839 г. се присъединява към европейския дебат за естерификацията, но по-голямата част от работата му в тази област остава аналитична, въпреки че проявява интерес към начините, по които живите същества включват и използват неорганични вещества. Оттук следват и неговите анализи на желязото в кръвта, силициевия диоксид и желязото в инфузориите, както и поредицата от статии (1848 – 1850), озаглавени „Неорганичните компоненти на органичните тела“.[4]
През 1851 г. Розе започва да изследва поведението на водата в химичните съединения и нейното влияние върху химичното разлагане, особено сред металните соли на слабите киселини. Успява да покаже влиянието на температурата и концентрацията върху реакциите от този вид и това потвърждава вярата му, че прозренията на Клод Луи Бертоле за влиянието на физическите условия върху химичните реакции са по-добре обосновани, отколкото обикновено се е предполагало в онези дни.[4]
Розе открива множество примери за закона за запазване на масата, но не прави опит да го обобщи или определи количествено, както малко по-късно правят норвежците Като Максимилиан Гулдберг и Петер Вааге (Peter Waage).[4]
Преподавателска дейност
редактиранеОбучението, което предлага на студентите си в Берлинския университет, е на много високо ниво. Специално за тях издава един много подробен учебник по аналитична химия.[4]
Публикации
редактиранеРозе прави десетките анализи на предимно неорганични вещества и минерали, докладите за които се публикуват редовно и без прекъсване от 1820 г. до няколко години след смъртта му. Повечето от тях се появяват в списанията „Annalen der Physik“, в „Chemische Berichte“ на Германското химическо дружество и в „Akademische Monatsberichte“ на Пруската академия, а много от тях са преведени и публикувани и в други големи европейски списания по химия.[4]
Главните му трудове са:
- „Ausführliches Handbuch der analytischen Chemie“
- „Zusammensetzung des Columbits & Samarskits“ в „Akademische Monatsberichte“, Берлин 1862.
Източници
редактиране- ↑ а б в г д е ж з ((en)) Encyclopedia Britannica/Rose family
- ↑ а б ((de)) Bayerischen Akademie der Wissenschaften/Prof. Dr. Heinrich Rose
- ↑ ((en)) Prabook/Gustav Rose
- ↑ а б в г д е ж з и к л м н о п р с ((en)) Encyclopedia/Rose, Heinrich
- ↑ ((en)) Encyclopedia/Metallurgy and Mining: Biographies/Gustav Rose
- ↑ а б в ((de)) Akademie der Wissenschaften zu München/Nekrolog auf Heinrich Rose
- ↑ ((ru)) Российская академия наук/Розе Генрих
- ↑ ((fr)) Institut de France/Académie des sciences/Les membres du passé dont le nom commence par R
- ↑ ((de)) Leopoldina, Nationale Academie der Wissenschaften/Heinrich Rose
- ↑ ((en)) Orden Pour le Mérite/Heinrich Rose
- ↑ ((en)) Science Photo Library/Heinrich Rose, German chemist