Христо Стоянов (юрист)
- Вижте пояснителната страница за други личности с името Христо Стоянов.
Христо Тодоров Стоянов е български юрист, просветен деец, революционер и политик. Той е дългогодишен председател на Върховния касационен съд (1887 – 1895).
| Христо Стоянов | |
|---|---|
| български юрист | |
 | |
| Роден |
1842 г.
|
| Починал | |
| Работил в | просветен деец • политик |
| Политика | |
| Депутат | |
| УС I ОНС II ОНС | |
БиографияРедактиране
Образование и младежки годиниРедактиране
Христо Стоянов е роден през 1842 г. (според други сведения – през 1845 г.) в София, тогава Османска империя. Получава първоначално образование в родния си град. От 1860 до 1863 г. учи в гимназия в Одеса, след което работи като учител в София (1863 – 1864). Заминава за Москва със стипендия на Иван Денкоглу и завършва право в Московския университет през 1868 г. През следващите години участва в борбата за създаване на самостоятелна Българска екзархия и национално признаване[1].
В периода 1869 – 1870 г. е учител и директор в Класното училище в Пловдив, управител на българските училища в София, делегат на Църковния събор в Цариград и председател на революционния комитет (1870 – 1871). През 1875 г. става дописен, а през 1884 г. – редовен член на Българското книжовно дружество (БКД, днес Българска академия на науките)[1].
От 1876 г. се установява в Русия, където организира набирането на български доброволци за национално освобождение[2].
Професионална дейностРедактиране
По време на Временното руско управление Христо Стоянов е взет на работа в канцеларията при щаба на княз Черкаски и известно време е губернатор на София. Той е народен представител в Учредителното събрание (1879), I обикновено народно събрание (1879) и II обикновено народно събрание (1880 – 1881) и подпредседател на последните две. От 1880 г. е председател на Върховния касационен съд, след това – министър на правосъдието в първото правителство на Драган Цанков[1].
Христо Стоянов е краен русофил и публично се противопоставя на Съединението през 1885 г. След детронирането на княз Александър I Батенберг е включен в правителството, съставено от организаторите на преврата, в което отново става министър на правосъдието. През следващите години Стоянов се оттегля от политическия живот и през 1886 г. е председател на Софийския апелативен съд и министър на вътрешните работи и изповеданията в правителството на митрополит Климент[2].
От 1887 г. до смъртта си на 1 юли 1895 г. в София е председател на Върховния касационен съд и член на Българското книжовно дружество (БКД, днес Българска академия на науките). Бил е извънреден преподавател по гражданско право във Висшето училище в София (1892 – 1894)[1].
Вижте същоРедактиране
ЛитератураРедактиране
- Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
- Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X.
БележкиРедактиране
- ↑ а б в г Цурков 2008, с. 18.
- ↑ а б Ташев 1999, с. ?.