Временно руско управление

Временно руско управление в България, съкратено ВРУ, е наричано управлението от руски граждански и военни власти от юни 1877 г. до юни 1879 г. на завзетите от руските войски територии в хода на Руско-турската война (1877 – 1878) и непосредствено след нея.

Подписаният Санстефански мирен договор определя срока на ВРУ на 2 години след договора. Сключеният по-късно многостранен Берлински договор ограничава продължителността на следвоенното ВРУ до 9 месеца след подписването на договора.[1][2]

В тогавашните западни български земи (районите на Босилеград, Цариброд, но и на Кула, Берковица, Враца, Сливница, Трън), завзети от сръбски войски, тези функции по пълномощия от Русия са изпълнявани от сръбска власт.

Сградата на Временното руско управление в Пловдив от май до октомври 1878 година

ИсторияРедактиране

Временното руско управление е създадено в хода на Руско-турската война (1877 – 1878). Ръководният му орган, наименуван Канцелария за гражданско управление на освободените зад Дунава земи, е прикрепен към командването на Действащата руска армия на Балканския полуостров. Начело на канцеларията е руският императорския комисар Владимир Черкаски, а след неговата смърт (на 3 март 1878 г.) застава княз Александър Дондуков-Корсаков.[1] Седалището на комисаря първоначално е в Пловдив (от 20 май до 10 октомври 1878 година), а след това е преместено в София.

Задачите на управлението са: да се изгради основата на българската държавно-правна организация, да се възстанови нормалния живот, да се оказва всестранно съдействие на руската армия. В освободените градове са създадени български административни учреждения. Създават се градски управителни съвети, съдебни и полицейски органи. Основна административна единица е губернията.

Ръководството на администрацията се осъществява от канцеларията на императорския комисар. Освен руски офицери и чиновници, в тях работят и голям брой българи, сред които Марин Дринов, Марко Балабанов, Димитър Греков, Тодор Бурмов, Васил Караконовски, Киряк Цанков, Илия Цанов, Христо Стоянов, Константин Кесяков, Иван Кишелски, Петър Оджаков и Димитър Карамфилович.[1]

 
Временни правила по пощенската част

Приети са голям брой нормативни актове (временни правила) за устройство на войската, съдилищата, училищата, полицията, медицинските управления и пощенското дело. Въвежда се задължително първоначално образование, задължителна военна служба за мъжете на възраст от 20 до 30 години, основана е Българската народна банка, а за официален език е определен българският.

Временното руско управление свиква Учредителното събрание, което приема Търновската конституция. През април 1879 г. свиква Първото велико народно събрание, което избира Александър I Батенберг за български княз.

Като главна задача на ВРУ съгласно Берлинския договор е определено създаването на васалната държава Княжество България и на автономната османска област Източна Румелия. Администрацията е ръководена от канцеларията на императорския комисар и от Съвет за управление, подпомаган от 7 отдела.

Временното руско управление и Европейската комисия за Източна Румелия устройват също и автономната област Източна Румелия.

 
Паметна плоча на сградата в Пловдив на ВРУ на България, 1878 г.
 
Руският комисар Александър Дондуков

На 19 май 1879 г. Временното руско управление предава властта в Източна Румелия на генерал-губернатора Алеко Богориди, а на 25 юни с.г. – в Княжество България на българския княз Александър I Батенберг. С тези си актове Временното руско управление прекратява своето съществуване.

Съгласно Берлинския договор разходите по издръжката на Временното руско управление формират окупационния дълг на Княжество България и Източна Румелия. Дългът е изплатен частично до 1902 година, остатъкът е опростен от Русия след Първата световна война.[3]

ИзточнициРедактиране

  1. а б в Българските държавни институции 1879 – 1986. София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1987. с. 54 – 55.
  2. Николова В., Куманов М., Кратък исторически справочник, т. III, С., 1983, с. 148
  3. Аврамов, Румен. Комуналният капитализъм: Т.I. София, Фондация „Българска наука и култура“ / Център за либерални стратегии, 2007. ISBN 978-954-90758-7-8. с. 491 – 492.

ЛитератураРедактиране

Външни препраткиРедактиране