Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Щит.

Щит е село в Южна България. То се намира в община Свиленград, област Хасково.

Щит
Общи данни
Население 80 души[1] (15 юни 2020 г.)
3,07 души/km²
Землище 26,051 km²
Надм. височина 238 m
Пощ. код 6528
Тел. код 037707
МПС код Х
ЕКАТТЕ 84036
Администрация
Държава България
Област Хасково
Община
   кмет
Свиленград
Анастас Карчев
(ГЕРБ)

ГеографияРедактиране

Разположено е до самата граница с Турция.

ИсторияРедактиране

В късната античност и средновековието това е крепостта Скутарион. В епархийските списъци е споменат епархийски център Скутариу (на гръцки: ό Σκουταρίου м. род), чиято епархия е подчинена на Филипополската митрополия.[2] Константин Иречек и проф. Веселин Бешевлиев отъждествяват седалището на епархията именно с руините в село Скутаре или Юскюдар, сега с. Щит.[3][4]

Крепостта е превзета от кхан Крум в 813 г. което е отбелязано с триумфална колона, наред с колоните с имената на останалите крепости взети от българите тогава, изписани в алеята колони на победите в столицата Плиска.[5] Надписът е отчупен в края на името и то присъства така на гръцки: ΣΚΟΥΤΑΡ...[6] Проф. Бешевлиев възстановява надписа като: + Κάστρον Σκουταρίου по аналогия с други подобни надписи върху триумфални колони от Плиска, засягащи превзети византийски крепости.[4]

В мемоарите на византийската принцеса Ана Комнина (ХII в.) се споменава „...едно селище на име Скутари, на осемдесет стадии от Адрианопол" (80 стадия = ок. 15 km).[7][8]

С падането под османско владичество името е преиначено на Юскюдар, Искидер. Към 1675 година Юскюдар е център на нахия, вакъф на покойния Синан паша – зет на султан Баязид II. По това време местните българи, жители на Юскюдар и околните села, се разбягват на север и на юг, поради което е издадена султанска заповед до кадиите в Стара Загора, Нова Загора и Одрин бегълците да бъдат издирени и върнати.[9]

След Освобождението, 1878 г., селото остава в границите на Османската империя. В него живеят предимно гърци или гърцизирани българи – парапанковци,[10] които го наричат Скутари. След победата в Балканската война от 1912 – 1913 г. регионът освободен от турска власт и отново е част на българската държавна територия. През 1923 г. голямата изселническа вълна принуждава гърците да напуснат Скутари и на тяхно място се заселват българи. След като гърците напускат селото, в Гърция те се заселват в село Къспикеси, което е прекръстено на Скутари.[11]

В 1934 г. името на Скутари е преведено като Щит.[12] На 4,5 км източно е старата 14-а гранична застава „Юнак“. До промените започнали в 1989 г. селото е било доста голямо и е било своеобразен културен, гарнизонен и стопански център на района, но днес жителите му наброяват едва около 100.

РелигииРедактиране

Културни и природни забележителностиРедактиране

На хълма непосредствено над селото стоят останки от древната крепостна стена на Скутарион, а наоколо още могат да се намерят корозирали остриета, фрагменти от стрели и копия. Хълмът „Бирго“ (Кулата, Пирго) се слави с особено свойство – при подскок нърху него, се чува звук като при кух съд.

Църквата „Света Богородица“ е построена през 1792 г. След 9 септември 1944 г. църквата бива изоставена и чак след 2000 г. е реставрирана и отворена отново.

Източно от селото, между селата Щит и Пашово, се намират останките на стара турска баня, за която се предполага че е построена по римско или византийско време, а впоследствие поддържана и използвана до ХIХ в., по сведения на местните жители. Там е имало и джамия, разрушена след освобождението на селото. По спомени на местни жители, през тази долина е минавал търговски път от Одрин за Ямбол, като комплексът е обслужвал пътниците.

Редовни събитияРедактиране

  • Всяка година на 28 август се провежда събор.

ИзточнициРедактиране

  1. www.grao.bg.
  2. Parthey, Gustav. Notitiae 3, 10. // Hieroclis Synecdemus et notitiae graecae episcopatuum. Berlin, 1866. с. 122, 218. (на латински)
  3. Д-ръ Конст. Иречек. „Приложения къмъ Антическата география и епиграфика на България и Румелия“. // Периодическо списание II. Средецъ, Българско книжовно дружество, 1882. с. 58 – 59.
  4. а б Бешевлиев, Веселин. Първобългарски надписи. София, 1992. с. 160.
  5. Бешевлиев, Веселин „Прабългарски епиграфски паметници“, София 1981, стр. 99
  6. Бешевлиев, Веселин. образ 94, Приложения 2. Триумфални надписи, №№ 16 – 40). // Първобългарски надписи. София, 1992.
  7. Anna Comnenae, Alexias. Х.2. – В: ГИБИ. Т. VIII. София, БАН, 1972. с. 111. Посетен на 15.10.2018.
  8. Бешевлиев, Веселин. Първобългарски надписи. София, 1992. с. 160.
  9. Грозданова, Елена и Стефан Андреев. Бежанци на родна земя, в: Контрасти и конфликти „зад кадър“ в българското общество през XV-XVIII век, София 2003, с. 409.
  10. Разбойников, Анастас и Спас Разбойников, Населението на Южна Тракия с оглед на народностните отношения в 1830, 1878, 1912 и 1920 година, София 1999, с. 281.
  11. „Δημοτικό Σχολείο Σκουτάρεως Σερρών“, архив на оригинала от 11 март 2009, https://web.archive.org/web/20090311034054/http://dim-skout.ser.sch.gr/ligalogia.htm, посетен 11 март 2009 
  12. Мичев, Николай, Петър Коледаров. „Речник на селищата и селищните имена в България 1878 – 1987“, София, 1989.