Княз Александър (Алеко) Стефанов Богориди (на гръцки: Αλέξανδρος Βογορίδης, Александрос Вогоридис, на турски: Aleko Paşa, Алеко паша) е османски политик от български произход, първият областен управител на Източна Румелия (1879 – 1884).

Александър Богориди
османски политик
Портретна снимка на Александър Богориди, 1879 г. Братя Абдула
Портретна снимка на Александър Богориди, 1879 г. Братя Абдула
Роден
Починал
17 юли 1910 г. (88 г.)
Учил въвВелика народна школа
Семейство
БащаСтефан Богориди
Братя/сестриНикола Богориди
Смаранда Богориди
Александър Богориди в Общомедия

Биография

редактиране

Александър Богориди по официални данни е роден в Цариград през 1822 г. Той е най-малкият син на един от най-влиятелните хора в Османската империя – княз Стефан Богориди, брат на Никола Богориди, правнук на Софроний Врачански.

 
Първият Директорат на Източна Румелия, Пловдив, 1879. Седнали: 1. Йоаким Груев, директор на народното просвещение и вероизповеданията, 2. Гаврил Кръстевич, главен секретар и директор на вътрешните дела, 3. Александър Богориди, генерал-губернатор, 4. генерал Виктор Виталис, началник на милицията и жандармерията, 5. Тодор Кесяков, директор на правосъдието, Прави: 1. подпоручик Наум Никушев, адютант на губернатора, 2. д-р Адолф Шмит, директор на финансите, 3. Георги Вълкович, директор на земеделието търговията и общите сгради 4. подпоручик Тодор Стоев, адютант на губернатора.

Александър Богориди израства и е възпитан в гръцка среда, но знае български език. Учи във Великата школа в Цариград и, по-късно, във Франция. Получава висше образование по държавно право в Германия.

Александър Богориди заема високи държавнически постове в Османската империя – член на Държавния съвет, министър на обществените сгради, пощите и телеграфите, дипломатически агент в Молдова, член на дипломатическата мисия в Лондон, посланик във Виена (18761877).

След Руско-турската война (1877 – 1878) и последвалия я Берлински договор, с протекцията на руския император Александър II и съгласието на другите Велики сили, Александър Богориди е назначен за главен управител на Източна Румелия на 13 март 1879 г. Свързан е с изгонените от Княжество България лидери на Либералната партия Петко Славейков и Петко Каравелов.

След абдикацията на княз Александър Батенберг през 1886 г. Александър Богориди е сред кандидатите за българския престол. Умира в Париж през 1910 г.

Днес името му носи главната улица в пешеходната зона на Бургас[1] както и улица в квартал „Надежда III“ в София (Карта). .

Родословие

редактиране
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Софроний Врачански
(1739 - 1813)
 
Ганка Атанасова
(1736 – 1787)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Цонко Стойков
(1758 - 1791)
 
Гана Стойкова
 
Владислав Стойков
 
Мария Стойкова
 
Катерина Стойкова
(1777 - 1867)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Ралу Сканави
(1791 - 1845)
 
Стефан Богориди
(1775 - 1859)
 
Атанас Богориди
(1788 - 1826)
 
 
 
 
 
Поликарп Патарски
(1790 - 1865)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Ласкар Кантакузин
(1805 - 1875)
 
Харикиня
(1828 - 1860)
 
Михаил Стурдза
(1794 - 1884)
 
Смарагда
(1816 - 1885)
 
Иван
(? - 1861)
 
Ана
(? - 1866)
 
Константинос Музурус
 
Александър Богориди
(1822 - 1910)
 
Мария
(? - 1880)
 
Йоанис Фотиадис
 
Никола Богориди
(1821 - 1863)
 
Екатерина Конаки
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Емануил Богориди
(1847 - 1935)
 
 
 
 
  1. Енциклопедия „България“, том 1, Издателство на БАН, София, 1978, стр. 323

Изследвания

редактиране
  • Желев, И. Завещанието и наследството на княз Александър Богориди. – Исторически преглед, 59, 2003, кн. 1 – 2, 80 – 92