Стефан Богориди
Княз Стефан Богориди (роден Стойко Цонков Стойков, на гръцки: Στέφανος Βογορίδης, Стефанос Вогоридис, на турски: Stefanaki Bey, Стефанаки Бей, на румънски: Ştefan Vogoride, Щефан Вогориде) е висш османски държавник от български произход.
| Стефан Богориди | |
| османски държавник | |
 | |
| Роден |
1775 г.
|
|---|---|
| Починал | |
| Религия | православие |
| Учил в | Автентична академия на Букурещ |
| Политика | |
| Княз на Самос | |
| 1836 – 1849 | |
| Семейство | |
| Братя/сестри | Атанас Богориди |
| Деца | Александър Богориди Никола Богориди Смаранда Богориди Ана Богориди |
| Други роднини | Софроний Врачански (дядо) |
| Стефан Богориди в Общомедия | |
Биография
редактиранеРоден е в Котел в семейството на Цонко и Гана Хаджи Танасова. Баща му е едър търговец на добитък, важен доставчик на храни за османската армия през Руско-турска война от 1787 – 1792 година.[1] Дядо му по бащина линия е котленският свещеник Стойко Владиславов, който по-късно става епископ Софроний Врачански.
Името Богориди е дадено на него и на брат му Атанас в чест на княз Борис I Кръстител, известен и като Богорис.[2] Според други сведения, двамата получават това прозвище в Бейската академия в Букурещ като подигравка с професията на баща им от „въгарец“, паразитно насекомо по добитъка.[1]
Стефан Богориди учи в гръцкия колеж „Свети Сава“ в Букурещ, където сменя рожденото си име Стойко с гръцкото Стефан. След като учителства по препоръка на дядо си Софроний Врачански известно време във видното фанариотско семейство Мурузи в Константинопол, постъпва като драгоман в османската флота.[1]
През 1799 година Богориди участва в експедиционния корпус на Мустафа паша (бъдещия султан Мустафа IV) срещу дебаркиралия през 1798 година в Египет френски корпус на Наполеон Бонапарт. В сражението срещу французите при Абу Кир на 17 август османските сили претърпяват съкрушително поражение и Стефан Богориди е спасен по случайност от британски кораб.[3]
През 1812 година Стефан Богориди отива в Молдова с княз Скарлат Калимахи, който го назначава за губернатор на Галац (1812 – 1819). В 1821 година Скарлат Калимахи става княз на Влашко и Богориди отива там като негов помощник.[1] По време на Влашкото въстание на Тудор Владимиреску и последвалото нахлуване на Филики Етерия във Влашко Богориди е номинален каймакам на Влашко, а след бързата османска офанзива срещу Александър Ипсиланти, Богориди е каймакам на Молдова, а след това отново е драгоман в османската флота (1823 – 1825). Между 1825 и 1828 година е изпратен на заточение в Измит (Никомедия), Мала Азия.
След Руско-турската война (1828 – 1829) и последвалия я Одрински мирен договор Стефан Богориди оглавява османската делегация в Санкт Петербург, която трябва да уреди спорните въпроси с Русия. Богориди се справя успешно с мисията и печели доверието на султан Махмуд II, който го назначава за свой съветник. В продължение на 30 години Стефан Богориди участва във всички големи и важни преговори и решения на Високата порта – за признаване независимостта на Гърция през 1830 година, при подготовката на Ункярискелесийския договор (1833), при определянето на статута на Дунавските княжества. Английският посланик в Цариград Канинг, по-късно лорд Стратфорд, разказва в мемоарите си как, благодарение на дипломатическата мисия на Стефанаки бей Гърция получила своята независимост.
През 1830 година няколко видни букурещки българи – Васил Ненович, Иван Селимински, Михаил Кифалов и д-р Никола Пиколо изработват проект за автономно българско княжество в Добруджа. Проектът е представен пред Дивана на Влашко. С него е запознат и княз Стефан Богориди, който прави опит да представи идеята пред турските власти, но без успех.
За заслугите на Богориди Махмуд II му дава титлата княз (на турски: bey, бей, на гръцки: ἡγεμόνας, хегемонас) и през 1834 година го назначава за управител на остров Самос. Богориди, който прекръщава Вати, главния град на острова на свое име – Стефануполис (на гръцки: Στεφανούπολις), посещава Самос само веднъж през 1839 и управлява острова от Цариград. От 1844 до 1849 година наместник на Богориди в Самос е личният му секретар Гаврил Кръстевич. Богориди е мразен от местното гръцко население заради алчността и диктаторските си методи на управление.[4] През 1849 година самосците се разбунтуват срещу него и султанът го сваля през 1850 година.[5]
В същата 1850 година след масовото селско въстание във Видинско, Белоградчишко, Кулско и Ломско през месеците май и юни, породено от неприлагането на аграрната реформа в този край, Високата порта под влиянието на княз Стефан Богориди извършва административна реформа, като оформя нова административна област от трите въстанали нахии. Започва прилагането на аграрната реформа, като българите имат възможност да получават земя.
При султан Абдул Меджид I Стефан Богориди е член на Танзиматския съвет и имперски съветник, длъжност, създадена специално за него. Стефан Богориди е единственият християнин, който от превземането на Константинопол от османските турци през 1453 година е приемал в къщата си турски султан. През август 1849 година Стефан Богориди получава от султана разрешение за построяване на българска църква в Цариград и дарява къщата си в квартала Фенер. Чрез доброволни помощи е построен малък параклис, осветен на 9 октомври 1849 година, който е посветен на свети Стефан в чест на Стефан Богориди. На същото място по-късно е издигната известната Желязна църква.
Стефан Богориди поддържа и елино-българското училище в родния си Котел и покровителства много български студенти, като Гаврил Кръстевич и Георги Раковски в обучението им в Цариград и чужбина.
Стефан Богориди умира в Цариград от камъни в бъбреците.
Внукът му Емануил Богориди пише за него:
| „ | Той бе нисък на ръст, но строен и здрав, при все че бе твърде сух. Очите му бяха сиви, погледът му проницателен и малко корав. Той продължаваше да носи стария ориенталски костюм, макар и султан Махмуд да бе реформирал облеклото в Турската империя: с пояс около кръста и с наметнат дълъг кафтан, ту син, ту бял, подплатен с някоя лека кожа. В официални случаи само той обличаше стамболината – турския закопчан догоре редингод – или униформата. Той носеше фес, но един бивш турски дипломат, грък по рождение, Димираки Аристархи в една остра брошура, написана, когато се учредяваше Българската екзархия, нарича Богориди панславис „анафандос“ и разказва с едно смешно възмущение, че често го бил виждал на големите религиозни празници в черковата на патриаршията гологлав с „вулгарикон калпаки“ в ръка, за да го надене след излизането от черкова.[6] | “ |
Памет
редактиранеНа Стефан Богориди е наречена улица в квартал „Сухата река“ в София (Карта).
Семейство
редактиране| Софроний Врачански (1739 - 1813) | Ганка Атанасова (1736 – 1787) | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Цонко Стойков (1758 - 1791) | Гана Стойкова | Владислав Стойков | Мария Стойкова | Катерина Стойкова (1777 - 1867) | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Ралу Сканави (1791 - 1845) | Стефан Богориди (1775 - 1859) | Атанас Богориди (1788 - 1826) | Поликарп Патарски (1790 - 1865) | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Ласкар Кантакузин (1805 - 1875) | Харикиня (1828 - 1860) | Михаил Стурдза (1794 - 1884) | Смарагда (1816 - 1885) | Иван (? - 1861) | Ана (? - 1866) | Константинос Музурус | Александър Богориди (1822 - 1910) | Мария (? - 1880) | Йоанис Фотиадис | Никола Богориди (1821 - 1863) | Екатерина Конаки | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Емануил Богориди (1847 - 1935) | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Източници
редактиране- „Княз Стефан Богориди“, Университетско издателство „Св. СВ. Кирил и Методий“, Велико Търново, 1994. (сборник биографии и спомени за Стефан Богориди)
- История на България, том 6 Българско Възраждане 1856 – 1878, София, Издателство на БАН, 1987.
Бележки
редактиране- ↑ а б в г Николов-Зиков, Петър. Раждането на българския консерватизъм. София, Парадигма, 2011. ISBN 978-954-326-137-6. с. 74, 78 – 85.
- ↑ Радев, Иван, съставител. Княз Стефан Богориди. Велико Търново, Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“, 1994. ISBN 954-524-068-7. с. 29.
- ↑ Вълканов, Вълкан. Морска история на България. София, „Албатрос“, 2000. ISBN 954-751-008-8. с. 71.
- ↑ Желев, Й. Атентатът срещу самоския княз Стефан Богориди. – Исторически преглед, 55, 2004, кн. 5 – 6, 327 – 342.
- ↑ Η Ιστορία Της Σάμου, архив на оригинала от 30 август 2007, https://web.archive.org/web/20070830084113/http://hellas.teipir.gr/Thesis/Samos/greek/samos75.html, посетен на 16 май 2007
- ↑ Богориди, Емануил. Един българин из миналите времена. Княз Стефан Богориди (1775 – 1859), в: „Княз Стефан Богориди“, Университетско издателство „Св. СВ. Кирил и Методий“, Велико Търново, 1994, стр. 62.
| Александру Суцу | → | каймакам на Влашко (1821 – …) | → | Скарлат Калимахи |
| Александър Ипсиланти | → | каймакам на Молдова (1821 – 1822) | → | Йоан Стурдза |
| няма | → | княз на Самос (1834 – 1850) | → | Александрос Калимахис |