Амалия Гулиелминети

Амàлия Гулиелминèти (на италиански: Amalia Guglielminetti) е италианска писателка (белетристка и поетеса).

Амалия Гулиелминети Amalia Guglielminetti
Амалия Гулиелминети на снимка на Марио Нунес Вайс от пр. 1932 г.
Родена	4 април 1881 Торино, Кралство Италия
Починала	4 декември 1941 Торино, Кралство Италия
Националност	Италия
Активен период	1903 – 1928
Дебютни творби	Стихосбирка „Гласове на младостта“
Известни творби	Стихосбирка „Лудите девици“
Повлияна от Джозуе Кардучи Габриеле д'Анунцио Данте Алигиери Гуидо Гоцано Питигрили
Съпруг	не
Деца	не
Амалия Гулиелминети в Общомедия

През 1912 г. италианският писател Габриеле д'Анунцио я определя като най-голямата поетеса, която Италия има днес. Известна е със своите страстни и независими женски образи, които навремето предизвикват скандал.

Творчеството ѝ е предмет на забвение десетилетия наред и през 2018 г. е изведено на преден план от редакционен проект на италианското издателство Rina, който желае да преоткрие авторките на „наративната красота“ от 19 и 20 век.

Биография

Ранни години

Амалия е родена в град Торино, Пиемонт, Кралство Италия на 4 април 1881 г. в семейството на дребния индустриалец Пиетро Гулиелминети и на съпругата му Феличита Лавецато. Има две сестри – Ема и Ерминия, и брат Ернесто. През 1858 г. прадядо ѝ Пиетро Гулиелминети се премества от село Краванцана в Торино, където развива малък бизнес с дървесина; именно той е доставчик на Кралската армия и около 1860 г. изобретява манерката, първоначално изработвана от дърво.

След смъртта на баща ѝ през 1886 г., когато тя е едва 5-годишна, семейството се премества при дядо ѝ по бащина линия Лоренцо – „стар пестелив индустриалец, твърд духовник и строг пазител на домашното огнище“, който я кара да учи в строги частни католически училища.

През 1901 г. Амалия започва да сътрудничи на вестник Gazzetta del Popolo, в чиято неделна притурка публикува свои стихове. Някои от тях са събрани в първата ѝ стихосбирка – „Гласове на младостта“ (Voci di giovinezza), публикувана през 1903 г. Това са училищни и често тромави стихове, върху които се чувства влиянието на Джозуе Кардучи, и които не оставят следа на торинската литературна сцена.

„Лудите девици“, „Съблазните“, „Безсънният“ и връзка с Гуидо Гоцано

Съвсем друг е приемът на стихосбирката ѝ „Лудите девици“ (Le Vergini folli), оценена положително от читатели и от критици. В стиховете има невинни момичета, „неспокойни пламъци, затворени от мъдрост / древни правила сред грациозни укрития“, в социално отношение „госпожици“, които подобно на самата Амалия, са получили религиозно образование и смесват профанното и сакралното, мистиката и еротиката.

Бележитият професор, критик и поет Артуро Граф публично дефинира ръкописа ѝ „много ценна огърлица“ от „красиви и нови“ стихове. След публикуването на книгата през 1907 г., в своя бележка до Амалия от 5 май 1907 г. той пише: „Вашето вдъхновение е максимално живо, откровено, деликатно, а изкуството му пасва чудесно. Фигурите Ви на девойки и жени са самото изящество, а много от сонетите са с отлична изработка. И всичко това изглежда така спонтанно!“

Гуидо Гоцано

От своя страна критикът на вестник „Ла Стампа“ Дино Мантовани в рецензията си от 14 май 1907 г. вижда в Амалия сбор от италианската поетеса Гаспара Стампа и древногръцката поетеса Сафо.

Не липсват и някои критики: Алфредо Панцини в саркастичната си статия във вестник Secolo di Milano на 28 февруари 1914 г. пише, че Гулиелминети има добър темперамент на творец и че издателят добре е помислил да използва за книгата ѝ „сива, а не бяла корица", като се имат предвид големите неприличия („деколтета, да не говорим за друго“) по тези страници.

През 1906 г. Гулиелминети се запознава с италианския поет и писател Гуидо Гоцано в торинския интелектуален клуб „Културно дружество“. В този период тя, по думите на Джорджо Барбери-Скуароти, се изгражда като „страстна и чувствена жена, доминираща и жестока, пламтяща и чувствителна, облечена по най-новата парижка мода според модела на стила Либерти". Двамата започват страстна връзка през 1907 г., малко след публикуването на книгата ѝ, която трае само 1 – 2 години, но кореспонденцията помежду им продължава до ранната смърт на поета през 1916 г. Той ѝ изпраща първата си публикувана стихосбирка „Пътят на убежището“ (Via del rifugio, 1907). Гулиелминети връща жеста, като му изпраща „Лудите девици“, коментирайки, че в творбата му тя все още не е вкусила от деликатесите на изкуството, а само се е докоснала до същността, душата на неговата поезия: „леко горчива и леко немощна душа“.

Гоцано ѝ пише на 5 юни 1907 г.: спирайки се на оценката на Дино Мантовани, той казва:

„

„Вашите технически евритмични, непринудени в поведението си и много благородни в богатата си рима сонети... превъзхождат тези на Гаспара Стампа... която също е жертва на маниерите на своето време, каквато сме и ние на нашето, с неумелите ни подражания на д'Анунцио... читателят остава с впечатлението, че за няколко минути се намира в затворена градина: на всеки завой на пътеката, сред китките лилии и сводовете розовите храсти нова кохорта от девици пристъпва напред, пеейки за нов вид мъченичество или надежда. Уважаема Гулиелминети, в книгата Ви Вие почти придружавате човек като водач и водите читателя през кръговете на онзи светъл ад, наречен девственост“.

“

Гоцано идентифицира корените на Данте в съставянето на тези сонети, ограничавайки влиянието на Петрарка върху поетесата и наблягайки върху неизбежното влияние на Габриеле д'Анунцио.

Гуелминети се стреми към солидна любовна връзка с Гоцано, който обаче предпочита интелектуалното приятелство. Във всеки случай тази връзка повлиява на нейното творчество и води до публикуването на стихосбирката ѝ „Съблазните“ (Le Seduzioni) през 1909 г., в която „наред с една по-определена „алчност към живота“ стои и горчивият отказ от любовта, за която тя мечтае в предишните си стихосбирки“. С тази стихосбирка поетесата изгражда репутацията си на извратена и чувствена жена; тя обобщава природата си със стиха: „Все пак тя е винаги онази, която върви сама“ (на итал. Essa è pur sempre quella che va sola).

През същата година Амалия пише и малката стихосбирка „Ема“ (Emma), посветена на сестра ѝ, починала от тиф едва на 29 години. Стихосбирката е издадена едва през 1934 г. като част от антологията „Змиите на Медуза“.

С течение на времето Гулиелминети успява да се освободи от влиянието на Габриеле д'Анунцио, като придобива собствена сила и дълбочина. Стиховете ѝ стават по-сбити, стилът по-съществен, а употребата на прилагателни – по-ограничена. Джузепе Антонио Борджезе в книгата си „Животът и книгата“ (La vita e il libro) от 1923 г. я дефинира като „творец с такава невероятна сила, че трябва да я оставиш сама“.

През 1913 г. поетесата публикува стихосбирката си „Безсънният“ (L'Insonne), чието първо стихотворение „Отговор към един мъдрец“ (Risposta a un saggio) е вероятен отговор на стихотворенията на Гоцано „Честното отхвърляне“ (L’onesto rifiuto) и „Възкръсналата“ (Una risorta). Вестник „Жената“ (La Donna) в статията си от 20 юни пише: „В художествено отношение „Безсънният“ ​​е сигурно и високо утвърждаване. Там е цялата Гулиелминети: със собствен материал, със собствена форма, със собствен стил.“ Стихосбирката е последното ѝ поетично произведение (с изключение на стихотворенията ѝ за деца) и едва през 1934 г. тя публикува „Змиите на Медуза“ (I serpenti di Medusa), в която обаче новите стихотворения са малко и преобладава антологичният аспект.

Проза и връзка с Питигрили

Междувременно Гулиелминети се занимава с писането на проза и сътрудничи на вестници и списания. Нейната първа белетристична творба е сборникът с новели „Лицата на любовта“ (I volti dell’amore) през 1913 г. Критиците реагират по противоречив начин на нейната белетристика, често считана за ексхибиционистка и „женствена“. Между 1915 и 1920 г. писателката публикува редица сборници и новели като „Души в огледалото“ (Anime allo specchio), „Безполезните часове“ (Le ore inutili), „Вратата на радостта“ (La porta della gioia) и романа „Очи със сини кръгове“ (Gli occhi cerchiati d’azzurro).

Дино Сегре (Питигрили)

През 1917 г. 36-годишната Гулиелминети започва романтична и интелектуална връзка с 23-годишния писател и журналист Дино Сегре, по прякор Питигрили, който през 1924 г. ѝ посвещава първия си роман „Кокаин“ (наричайки я „кадифен таралеж“), и е един от най-успешните автори на своето време. Бурната връзка между двамата завършва същата година. Влиянието на Питигрили е очевидно в романа ѝ „Отмъщението на мъжа“ (La rivincita del maschio) (1923), публикуван от изд. Lattes, преведен на испански и на хърватски, и довел до съд (през юли 1928 г. авторката е обвинена в безнравственост от председателя на Легата за обществен морал, но впоследствие е оправдана).

През 1925 г. Гулиелминети е поканена в Париж от мадам Орел – феминистка и писателка, и близка приятелка на Филипо Томазо Маринети; там тя се срещна с американската писателка и поетеса Натали Клифорд Барни – авторка на Pensée d'une amazone (1920).

След завръщането си в Торино писателката започва да издава списание за новели „Съблазните“ (Le Seduzioni) и е една от малкото такива жени в Италия. За списанието сътрудничат автори като Филипо Томазо Маринети, Масимо Бонтемпели, Луиджи Пирандело, Трилуса. В отговор на това конкурентът ѝ и неин бивш любовник Питигрили започва да издава списанията „Великите автори“ (Le Grandi Firme) (1924) и „Великите новели“ (Le Grandi Novelle) (1926). На страниците им двамата бивши си разменят все по-големи обвинения и клевети (напр. Питигрили обвинява Гулиелминети, че искала да продаде материала от пътешествието на Гоцано в Индия, а тя му отговаря, наричайки го „литературен клоун“). Отношенията им стигат до съд през 1928 г., когато Гулиелминети е замесена в клеветническа кампания срещу писателя и в подправянето на негови писма, за да бъде той обвинен в антифашизъм. Питигрили е оправдан, а тя е осъдена на 4 месеца затвор, впоследствие смекчени на 2. През 1931 г. писателката е оправдана поради нейното преходно генерализирано психично разстройство, до което е била доведена от Питигрили и от създалата се ситуация. Този процес, освен че води Амалия до нервен срив, я кара да закрие списанието и почти да прекрати литературната си дейност.

През 1935 г. срещу нея се води трети процес поради обвинение в безнравственост заради статията ѝ в списание „Киноилюстрация“ (Cinema Illustrazione), посветена на актьора Жак Льо Рю, но отново е оправдана.

Последни години

През 1935 г. Гулиелминети напуска Торино с думите: „[Напускам Торино] без никакво съжаление, тъй като в него нямам приятели, довереници, близки или любими хора. Може би майка ми, но майчината обич е инстинктивна и неосъзната“. Тя се мести в Рим, опитвайки се безуспешно да направи журналистическа кариера. През 1937 г. се завръща в Торино, където прекарва последните години от живота си в уединение.

Оставя точни указания за надгробния си паметник, който трябва да е „в сив мрамор във формата на египетска пирамида“ и върху който трябва да бъде гравирано: „Амалия Гулиелминети, поетеса. Живя сама и умря сама“.

Умира на 60-годишна възраст на 4 декември 1941 г. от сепсис, причинен от нараняване при падане по стълбите няколко дена по-рано, докато бяга към бункера, след като чува сирените за въздушно нападение. Погребана е в Монументалното гробище на Торино.

През 2012 г. издателство Bietti преиздава поезията и кореспонденцията ѝ с Гуидо Гоцано.

Творчество

Поезия

• Гласове на младостта (Voci di giovinezza, Torino; Roma, Roux e Viarengo, 1903)
• Лудите девици (Le vergini folli, Torino; Roma, Società Tip. Ed. Nazionale, 1907)
• Лудите девици – Съблазняванията (с автопортрет и интервю) (Le vergini folli – Le seduzioni (con un autoritratto e intervista), Chioggia-Venezia, Damocle, 2012)
• Съблазняванията (Le seduzioni, Torino, S. Lattes e C., 1909; Palomar, 2001)
• Ема (Emma, Torino, Tip. V. Bona, 1909)
• Безсънният (L'insonne, Milano, Treves, 1913)
• Приказки в стихове (Fiabe in versi, Ostiglia, La scolastica 1916)
• Омагьосаният паяк, приказки в стихове (Il ragno incantato. Fiabe in versi, Roma; Milano, Mondadori 1922)
• Кариерата на марионетките (La carriera dei pupazzi, Milano, Sonzogno, 1924)
• Змиите на Медуза (I serpenti di Medusa, Milano, La Prora, stampa 1934).

Белетристика

• Лицата на любовта (I volti dell'amore, Milano, Fratelli Treves, 1913)
• Души в огледалото (Anime allo specchio, Milano, Treves, 1915)
• Безполезните часове (Le ore inutili, Milano, F.lli Treves, 1919)
• Очи със сини кръгове (Gli occhi cerchiati d'azzurro, Milano, Italia, 1920)
• Вратата на радостта (La porta della gioia, Milano, Vitagliano, 1920)
• Малката кралица Киомадоро (La reginetta Chiomadoro, Roma-Milano, Mondadori, 1921)
• Разсейванията на Мими (Le distrazioni di Mimi, Milano, Gandolfi 1922)
• Когато имах любовник (Quando avevo un amante, Milano, Casa Ed. Sonzogno, 1923)
• Отмъщението на мъжа (La rivincita del maschio, Torino, Lattes, 1923, преизд. от Alessandro Ferraro per Sagep Editori, 2014)
• Пижамата на моралиста (Il pigiama del moralista, Roma, Fauno, 1927)
• Причудливи типове: новели (Tipi bizzarri: novelle, Milano, Mondadori, 1931, преизд. от Rina Edizioni, 2018)
• Страст (новела) (Passione, novella in: L’uomo che è mio di Luciana Peverelli, Rizzoli 1940)
• Закъснялото сърце (Il cuore tardo, Pisa, ETS 1985).

Драматургия

• Неизвестният любовник, трагична поема (L'amante ignoto, poema tragico, Milano, Treves, 1911)
• Луксозната дрънкулка, комедия в едно действие (Il gingillo di lusso, commedia in un atto, 1924)
• Крадецът на бижута, комедия в едно действие (Il ladro di gioielli, commedia in un atto, 1924)
• Бемки и контета, комедия в едно действие; Измамникът на любовта, комедия в три действия (Nei e cicisbei – Il baro dell'amore – Commedia in un atto: Commedia in tre atti, Milano, Mondadori, 1926).

Писма

• Любовни писма на Гуидо Гоцано и Амалия Гулиелминети (Lettere d'amore di Guido Gozzano e Amalia Guglielminetti, prefazione e note di Spartaco Asciamprener, Milano, Garzanti, 1951).

Източници

• ((it)) Marziano Guglielminetti – Guglielminetti, Amalia, Dizionario Biografico degli Italiani – Vol. 60 (2003)
• ((it)) Справка за Amalia Guglielminetti на уеб страница LiberLiber.it
• ((it)) Chiala Palotta, Quando cade l’incanto: Guido Gozzano e Amalia Guglielminetti, в онлайн в. Lo Sbuffo
• ((it)) Справка за авторката на уеб страница anni
• ((it)) Cecilia Mariani, Uno sguardo occhiuto su un'umanità bizzarra: le novelle di Amalia Guglielminetti, на уеб страница Critica letteraria
• ((it)) Справка за авторката на уеб страница Italia donna

Библиография

На италиански език

• Bianchi, Adolfo: Il poema d’una cocotte: assaggio di critica sulla poesia di Amalia Guglielminetti preceduto da una canzonetta oscena. Cosenza, Tipi dell’Avanguardia, 1914
• Carlo Villani: Stelle femminili, Milano Albrighi e Segrati, 1915
• Pitigrilli: Amalia Guglielminetti, Milano Modernissima, 1919
• Apostoliti, Paolo: Pitigrilli: Contiene una premessa critica, uno studio critico alla letteratura dell’umorista, Ricordi personali, Pitigrilli e la Guglielminetti, un’intervista con Pitigrilli, le false accuse della Guglielminetti e di Iona a Pitigrilli. Arresti. Cosenza, A. Pranno Edit. Tip., 1928
• Biancotti, Angiolo Poeti di Piemonte: Arturo Graf, Giovanni Camerana, Giovanni Cena, Enrico Thovez, Amalia Guglielminetti, Guido Gozzano, Arturo Foà. Torino, Montes, 1937
• Cassinelli, Bruno: In difesa di Amalia Guglielminetti, Roma, Biblioteca de „L’eloquenza“, 1942
• M. Gastaldi: Amalia Guglielminetti. Milano 1957
• Piromalli, Antonio: Amalia Guglielminetti: il femminismo erotico e il sogno del maschio ‘despota signore’ Milano, Marzorati, 1971
• Alabiso, Gino: Ritratti d’epoca: belle époque, Amalia Guglielminetti, Angelo Musco, Eleonora Duse, Tutanchamon, Nicolò Paganini. Pisa, Giardini editore, 1981
• Sciacca N. „Quella che va sola“ (Biografia di Amalia Guglielminetti), Lunario Nuovo, Maggio-Giugno 1983
• Boine, Giovanni: Il peccato; Plausi e botte; Frantumi; Altri scritti, Milano, Garzanti, 1983.
• De Toma, Aldo: Lo sconosciuto unico incontro d’amore di Guido Gozzano e Amalia Guglielminetti. Firenze: Olschki, 1986
• Furgoni, Riccardo: Introduzione all’opera poetica, in I Serpenti di Medusa, Artiglio, Mantova 2004
• Silvia Raffo. Lady Medusa. Vita, poesia e amori di Amalia Guglielminetti, Bietti 2012

Външни препратки

• ((it)) Произведения на уеб страница LiberLiber

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Amalia Guglielminetti в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​