Битка при Левунион

Битка при Левунион, или Битката при Енос (съвременен Енез[2], Турция) е военен сблъсък, воден през 1091 г. между войските на Византийската империя и обединената армия на печенегите и селджушките турци. Сблъсъкът приключва с категорична византийска победа, наклонила везните във войната със селджуките в полза на Византия и стабилизирала властта на император Алексий Комнин.

Битка при Левунион
Войни на Комниновото възраждане
Radzivill Chronicle Cumans.jpg
Кумански конници, изобразени в Хрониката на Радзивил[1]
Информация
Период 29 април 1091 г.
Място Левунион
(дн. Енос, Турция)
Резултат Решителна победа за византийските войски
Територия Византия, Тракийска тема
Страни в конфликта
Komnenos-Isaac-Arms.svg Византийска империя
CumaniaCoA.png кумански отряди
Pecenek.svg Ханството на печенегите
Sunnism arabic blue.svg Селджукски султанат
Командири и лидери
Алексий I Комнин,
василевс
Неизвестен
Сили
65 000-на византийска армия –
в това число българи, власи, франкски и фламандски
наемници
и над 40 000 кумани
80 000
Жертви и загуби
10 000 – 12 000 Неизвестни, считат се за изключително тежки

ПредисторияРедактиране

Нашествията на печенеги на византийска територия продължават една вековна традиция на агресия на номадски народи спрямо селищата на империята. След готи, алани, българи, славяни и други предноазиатски народи, търсещи жизнено или незащитено от посегателства пространство.

От друга страна войната със селджуките далеч не е прекратена след загубената битка при Манцикерт. Алексий Комнин се заклева да върне Мала Азия в пределите на Византийската империя, но селджукските емирства са твърде голяма сила за преодоляване. Обстановката става особено мрачна, след като емир Чака предлага на печенегите съюз срещу Византия – между 1090 и 1091 г.

През 1091 г. печенегите[3] нахлуват през северната дунавска граница и започват грабителства в Мизия. Алексий бързо организира поход срещу тях, но печенегите отстъпват без да дадат решителна битка. Това действа деморализиращо на ромейската армия и достигнали Доростол те потеглят обратно. Отстъплението им обаче е обърнато в бягство от внезапно нападащите ги по пътя печенежки конни части; армията на Алексий е разбита напълно и самият той с много труд достига до крепост близо до дн. Карнобат. Печенегите нахлуват в Тракия, а императорът няма войски, които да им противопостави.

Алексий намира решение. Когато заплахата е най-голяма и обединената армия на печенеги и селджуки лагерува на няколко дни път от Константинопол, при Левунион, императорът успява с дипломация да отклони пътуващите към сбора кумански отряди. Те са вербувани от печенегите за подкрепа, но между двете племена съществува стара вражда от по-ранен грабителски съвместен поход в Мизия, когато те с кръвопролитие помежду си разпределят плячката. Алексий се възползва от това, уж забравяйки греховете на куманите към Византия. Императорът успява да подкупи кипчаците[4] и се изправя срещу лагера на нашествениците до устието на Марица със съществено 40-хилядно куманско подкрепление. Заедно с тях императорът строява остатъците от наличната му войска стратиоти и малкия, но постепенно увеличаващ се в следващите години наемнически корпус на Византия.

СтълкновениеРедактиране

Войските на Алексий улавят печенегите съвсем неподготвени за това стечение на обстоятелствата. Подложени на свирепа атака върху неукрепения си лагер, нашествениците бързо са отчаяни и стават свидетели на клането на своите жени и деца, водени с тях съвсем като на завоевателна кампания. Унищожени са стотици печенеги, битката при Левунион е по-скоро изтребление на цели печенежки родове. Оцелелите са окончателно обкръжени и пленени. Много от тях са зачислени във византийската армия, а семействата им разселени из империята.

ПоследициРедактиране

Според Петър Мутафчиев[5]:

Денят 29 април 1091 г. спаси Византия. Печенезите бяха съсвсем унищожени и от този момент те изчезват от историята като народ. Остатъците били поселени в Мъгленско, дето се претопили сред местното население.

Победата при устието на Марица подсигурява европейските византийски владения, отхвърля за десетилетия печенежката заплаха и легитимира Алексий I Комнин като Спасител на Империята. Това е първата победа от повече от 20 години за византийското оръжие и тя идва да докаже на Европа и Азия, че Босфорската империя е далеч от погиване.

С това тежкият период за Византия далеч не свършва и продължава в гражданска война. Само три години по-късно същите тези кумански отряди са поведени от Константин Диоген срещу Алексий в нов опит за узурпиране на трона, но са разбити от енергичния император.

ИзточнициРедактиране

  1. Съхранявана в библиотеката на Руската академия на науките
  2. Познат в по-късната българска история с Тракийския въпрос и Линията Мидия-Енос
  3. Според историческите извори с 80-хилядна армия.
  4. Браунстоун 2001, стр. 182
  5. „Лекции по история на Византия“, стр. 548

Използвана литератураРедактиране

  • Мутафчиев, Петър. Лекции по история на Византия. „Дамян Яков“, 2005. ISBN 9545273089. с. 552.
  • Браунстоун, Дейвид и др. История на войните в дати. „Емас“, 2001. с. 900.