Отваря главното меню
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за политика от БКП. За прокурора вижте Борис Велчев (юрист).

Борис Лазаров Велчев е български държавник и политик от Българската комунистическа партия.

Борис Велчев
член на Политбюро, завеждащ Секретариата на ЦК
Мандат 11 декември 1959 – 12 май 1977
Назначен от Централния комитет на БКП
Предшественик Боян Българанов
Наследник Александър Лилов
Лични данни
Роден
Починал
26 май 1995 г. (80 г.)
Националност Флаг на България България
Полит. партия БКП (БСП) (1935 – 1995)
Университет УНСС
Професия държавникполитик
Военна служба
Отличия Герой на социалистическия труд, Носител на 3 златни ордена „Георги Димитров“ и на много български и международни награди и отличия
Народен представител в:
IV НС   V НС   VI НС   VII НС   
Портал Портална икона Политика
Борис Велчев в Общомедия

В качеството му на член на Политбюро, който отговаря за Секретариата на ЦК на БКП, е считан за най-старшия партиен функционер след лидера Тодор Живков в йерархията на БКП в периода от 1966 до 1977 година. Герой на социалистическия труд, носител на 3 златни ордена „Георги Димитров“ и на много български и международни награди и отличия.

Съдържание

Биография и дейностРедактиране

Произход и млади годиниРедактиране

Борис Велчев е роден на 23 юли 1914 година в Етрополе. Баща му Лазар е имал воденица, майка му Мария е от заможния етрополски род Делванови. Завършва техническото училище „Христо Ботев“ в София. Започва работа в Столичната община и записва задочно „Консулство и дипломация“ в Свободния университет (днес УНСС).

Дейност до 1944 г.Редактиране

От 1935 година е член на БРП (т.с.) През 1941 година е избран за секретар на Първи партиен район (Централен) и за заместник-секретар на нелегалната столична организация на партията. На сказка, на която е лектор, се запознава с бъдещата си съпруга Русана, член на БРП (т.с.) от 1936 година и активен участник в антифашистката съпротива. По онова време се раждат 2 от децата им – Искра и Владимир.

През 1941 година е арестуван от полицията. Осъден е за политическата си дейност на смърт чрез обесване, затворен е в килия на смъртник в Централния софийски затвор. След потвърждаването на присъдата от Касационния съд му е предложено да подпише молба за помилване до Царя. Той отказва. Написва върху молбата: „За своята дейност в Българската работническа партия, не съжалявам!“. Процесът, по който е осъден Борис Велчев, е първият политически процес, след като управниците на България подписват присъединяването ѝ към Тристранния пакт и я правят съюзник на Хитлер.

След смъртта на цар Борис III през 1943 година при възкачването на трона на цар Симеон II всички присъди са намалени с 1 степен. Дотогава изпълнението на присъдата е отлагано от главния военен прокурор генерал Никифоров, който всъщност е бил съветски разузнавач с псевдонима „Журин“. Борис Велчев е преместен с доживотна присъда в построения за политически затворници Пазарджишки затвор.

Дейност след 1944 г.Редактиране

След 9 септември 1944 година заема редица отговорни партийни постове. Член е на Областния комитет и секретар на Градския комитет на БКП в София, първи секретар на Софийския окръжен комитет, завеждащ отдел Организационен на ЦК. От 1958 година е член на ЦК на БКП.

Секретар на ЦКРедактиране

През 1959 година става секретар на ЦК на партията и член на кръга новоиздигнати партийни функционери, лично верни към утвърждаващия се нов лидер Тодор Живков. Живков високо го цени, най-вече заради стремежа му да се придържа към най-малките детайли на текущата съветска политика и големите му познания в тази област[1].

От 1962 до 1965 година е и председател на Комитета за партиен и държавен контрол. От 1962 до 1977 година е член на Политбюро и завеждащ Секретариата на ЦК.

Член е на Държавния съвет от 1971 до 1981 година. Народен представител в състава на 4-то, 5-то, 6-то и 7-мо народно събрание.

В началото на 1960-те години оглавяваната от него комисия изиграва решаваща роля за закриване на лагерите в Ловеч, Скравена и Белене.

Втори в партиятаРедактиране

След внезапното отстраняване на дотогавашния неформален втори човек в партийната йерархия Митко Григоров през 1966 година неговото място е заето от Борис Велчев[2]

През 1971 година, когато се учредява Държавният съвет на НРБ и Живков става негов председател, кандидатурата на Борис Велчев е издигната за министър-председател на България на мястото на Живков. Той си прави отвод с мотива, че за този пост е необходим човек с по-голяма икономическа подготовка. В крайна сметка министър-председател става Станко Тодоров. От 1971 до 1977 година Велчев е вторият човек в партийната йерархия на БКП[3].

През 1973 година колата с Борис Велчев и Енрико Берлингуер, председател на италианската комунистическа партия, е жестоко ударена от военен камион на път за летище София. Официалната версия е катастрофа, но италианският лидер е убеден, че е подготвен атентат от секретните служби. Италианската преса излиза със заглавия „Живков нарежда убийството на Берлингуер и Борис Велчев“. Берлингуер е неудобен за ортодоксалната комунистическа политика. Неговата стратегия се основава на определени принципи – автономия на всяка отделна комунистическа партия, политически плурализъм и социализъм в пълна свобода.

В немилостРедактиране

Както към останалите му първи заместници генералният секретар Живков се отнася с подозрение към Велчев и през 1977 година го отстранява, след като той изпраща в Съветския съюз критичен към Живков доклад[2].

След нападки от партийния функционер Георги Йорданов срещу „Завръщане от Рим“, филм на неговия син Иля Велчев[2], на заседание на Политбюро той е обвинен в антипартийно поведение. Филмът е обвинен в „опит за налагане на друга културна политика, различна от политиката на партията, пропагандиране на западен начин на живот, рушене на морала на социалистическия човек“. Искат от Борис Велчев да признае, че от висотата на своето положение е съдействал за създаването на този вреден антипартиен филм. Живков му предлага сделка, ако се признае за виновен и приеме фалшивите обвинения, да отиде председател на Народното събрание. Борис Велчев отказва и на 12 май 1977 година на специален пленум на ЦК е освободен от всичките му партийни постове.

От 1982 до 1990 година Велчев работи на обществени начала като председател на Комитета за балканско разбирателство и сътрудничество. В края на 1980-те години, в условията на настъпващата перестройка, става член на Централната контролно-ревизионната комисия на БКП.

Избран е и за народен представител в Мъглиж. През 1990 година отстъпва мястото си в Народното събрание на Старозагорски митрополит Панкратий, считайки, че при настъпилите политически промени в България няма да е достатъчно полезен за хората, които са го избрали. Умира от сърдечен удар в София на 26 май 1995 година.

СемействоРедактиране

  • Русана Илиева Велчева – съпруга на Борис Велчев. Дългогодишен деятел на Общонародния комитет за Българо-съветска дружба.
  • Искра Борисова Велчева – дъщеря. Доцент д-р по изкуствознание, БАН, Художествена академия.
    • Борис Генадиев Панкин – син на Искра Велчева и Генадий Панкин (експерт по космическо право). Театрален режисьор.
  • Владимир Борисов Велчев – син. Дипломат. Посланик в Лондон, Отава и Москва.
    • Нина Иванова Велчева – съпруга на Владимир Велчев. Юрист.
    • Борис Владимиров Велчев – син на Владимир Велчев и Нина Велчева. Професор, съдия в Конституционния съд.
  • Иля Борисов Велчев – син. Поет, писател, кинорежисьор. Автор на 25 книги с поезия и проза и на 9 игрални филма.
    • Милена Димитрова Велчева – съпруга на Иля Велчев. Художник.
    • Русана Иля Велчева – дъщеря на Иля Велчев и Милена Велчева. Магистър по стратегии за културно развитие. Рекламен експерт.

ИзточнициРедактиране

  1. Христов 2009, с. 114.
  2. а б в Христов 2009, с. 119 – 120.
  3. Груев, Михаил. Политическото развитие на България през 50-те – 80-те години на XX век. // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 148.
Цитирани източници