Боян Българанов

Емблема за пояснителна страница Тази статия е за политика Боян Българанов. За шуменския квартал вижте Боян Българанов (квартал).

Боян Петков Българанов, с псевдоними Богдан и Бай Иван, е български генерал и политик от БКП. Участник е в комунистическото партизанско движение по време на Втората световна война, командир на Втора Пловдивска въстаническа оперативна зона на т. нар. Народоосвободителна въстаническа армия (НОВА). Боян има сестра в София. Тя се казва Евгения Българанова.

Боян Българанов
Секретар на ЦК на БКП
Мандат 2 април 1956 – 25 април 1971
Назначен от Централния комитет на БКП
Първи секретар на ЦК на БКП
1954 – 1957 Тодор Живков
Предшественик Борис Тасков
Наследник Данчо Димитров
Лични данни
Роден
Починал
Полит. партия БКП (1920 – 1972)
Университет Международната ленинска школа
Професия воененполитик
Народен представител в:
II НС   III НС   IV НС   V НС   VI НС   
Портал Портална икона Политика

БиографияРедактиране

Произход, образование и ранни годиниРедактиране

Боян Българанов е роден на 20 октомври 1896 година в град Шумен, България. Баща му, Петко Българанов, е социалдемократ, който след Деветосептемврийския преврат от 1944 година участва в Отечествения фронт и за известно време е областен директор на Русе.[1]

Боян Българанов става член на БРП (т.с.) през 1920 година. През 1922 година започва да учи в Генералщабната академия в Москва. Заедно с Васил Коларов се включва в подготовката на Септемврийското въстание през 1923 година.

Година след неуспеха на въстанието става началник на Североизточната военно-партийна област към Военната организация на БРП (т.с.). Областта включва Русе, Варна и Шумен и окръга. По-късно е прехвърлен в Южнобългарската военно-партийна област. През ноември 1924 г. е заловен и осъден по ЗЗД на смърт, но през 1926 година присъдата му е заменена с доживотна[2].

През 1933 година получава амнистия и заминава за СССР, където от 1934 до 1936 г. учи в Международната ленинска школа. През 1935 година се завръща в България. От 1937 година живее заедно с Цола Драгойчева. Член е на ЦК на БРП (т.с.) от 1937 до 1944 година и на Централната военна комисия при ЦК на БРП (т.с.) (1941 – 1944)[3].

Участва в комунистическото партизанско движение по време на Втората световна война. Пълномощник е на ЦК на БРП (т.с.) в Главния щаб на Югославската народна освободителна армия в рамките на Македония.[4] Докато е там, Светозар Вукманович в доклади към ЦК на ЮКП обвинява Българанов „в зловредно влияние сред македонските комунисти чрез внушаване на тактиката на БРП (т.с.)“[5] Пребивава там от началото на октомври 1941 г.[6] до началото на 1944 г. След това е партизанин от Първа софийска народоосвободителна бригада, а впоследтвие става командир на Втора пловдивска въстаническа оперативна зона на НОВА.

Професионална кариераРедактиране

Участва във вземането на властта след 9 септември 1944 г. и след това в първата фаза на войната срещу Германия като помощник-командир на Втора българска армия (с министерска заповед № 352 от 22 септември 1944). От 12 април 1945 е заместник-началник на Военното училище в София.

Бил е член на Централния комитет на БКП от 27 февруари 1945 до края на живота си. От 1945 до 1947 година е директор на Народната милиция, а до 1948 г. – началник на Политическото управление на Българската армия. Отстранен е от поста в края на 1949 година при кампанията срещу Трайчо Костов.[7] Генерал-лейтенанти от НРБ (1948)

На Априлския пленум през 1956 година е реабилитиран. Между 2 април 1956 и 25 април 1971 г. е секретар на ЦК на БКП. От 11 юли 1957 до 26 декември 1972 година е член на Политбюро на ЦК на БКП. [8]. В периода от май 1967 до април 1972 г. е председател на Националния съвет на ОФ. Два пъти е член на Президиума на Народното събрание на Народна република България (17 март 1962 – 12 март 1966; 16 юни 1967 – 18 май 1971).[9] От 9 юли 1971 до смъртта си е член на Държавния съвет на Народна република България.[10]

Удостояван е със званието „Герой на Народна република България“ и награден с пет ордена „Георги Димитров“, както и със званието „Герой на социалистическия труд“.[11] Отделно е награждаван с орден „За храброст“, IV степен, 2 клас, орден „Свети Александър“, III степен, м.с. и съветския орден „Червено знаме“[12].

БележкиРедактиране

  1. Везенков, Александър. 9 септември 1944 г.. София, Сиела, 2014. ISBN 978-954-28-1199-2. с. 298.
  2. Личности от книгата, Тодор Живков – мит и истина, посетен на 27 май 2013 г.
  3. Кратка биография на сайта на българския „Държавен архив“
  4. Македонска енциклопедија, том I. Скопје, Македонска академија на науките и уметностите, 2009. ISBN 978-608-203-023-4. с. 172. (на македонска литературна норма)
  5. Църнушанов, Коста „Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него“, Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, София, 1992 г.
  6. Историјско одељење Централног комитета КПЈ, „Историјски архив Комунистичке партије Југославије“, Београд, 1951, том VII, 61 стр.
  7. Огнянов, Любомир. Политическата система в България 1949 – 1956. София, „Стандарт“, 2008. ISBN 978-954-8976-45-9. с. 144.
  8. Протокол от пленум на ЦК на БКП, състоял се на 2 – 6 април 1956 г., стр. 3 – 5 – www.archives.bg
  9. Методиев В., Стоянов Л., Българските държавни институции 1879 – 1986, С. 1987 г., стр. 301 – 302
  10. Методиев В., Стоянов Л., Българските държавни институции 1879 – 1986, С. 1987 г., стр. 296
  11. Народни представители в Шесто народно събрание на Народна република България, ДПК „Димитър Благоев“, 1974, с. 84
  12. Ташев, Т., „Българската войска 1941 – 1945 – енциклопедичен справочник“, София, 2008, „Военно издателство“ ЕООД, с. 27