Една част от тези българи са участници в Априлското въстание от 1876 г., след погрома на което са емигрирали в страни като Черна гора, Сърбия или Румъния. Други войни от тях взимат участие в Сръбско-турската война през 1876 г. в състава на сборна бригада под командването на генерал Михаил Черняев и след това се записват в редиците под Самарското знаме. Някои копривщенски опълченци изоставят гурбетчийството по далечни земи и се отправят за Кишинев или Плоещ, а някои дори настигат дружините по бойния им път, където се включват на място в опълченските дружини. Не малко копривщенски опълченци получават бойни отличия и офицерски звания като награда за храброст в битките. Полковник Константин Искров Кесяков е командир на Първа опълченска дружина.[1] Според документи, налични в Музея на Възраждането и националноосвободителните борби в Пловдив, копривщенските опълченци достигат до седемдесет и седем души. Тези данни се покриват със сведенията от Дирекция на музеите в Копривщица, като в тези архиви, освен другите присъстват имената и на Нешо Чипев, Никола П. Тороманов и Иван Ганчев Пинджеков. Любен Каравелов също може да бъде считан за член на Опълчението, защото макар и болен, служи като преводач в руската Главна квартира.[2]
Библиотека Роден край. Копривщица. Иван Врачев, Колю Колев. Теодоси Врачев. Участието на копривщенци в Българското опълчение. София. ОФ. 1980. с. 200 – 203.
