Видинско царство
Видинското царство (на среднобългарски: Бъдинское цѣсарство) е самостоятелна българска държава, появила се в резултат от феодалната разпокъсаност на България през 14 век.
| Видинско царство | |
|---|---|
| 1281 – 1422 | |
.svg) Знаме .png) Герб | |
| Девиз: Съединението е силата | |
 Видин през 14 век | |
| Континент | Европа |
| Столица | Видин |
| Най-голям град | Видин |
| Официален език | Старобългарски |
| Религия | Източно православие |
| Форма на управление | Монархия |
| Династия | Асеневци, Шишмановци |
| цар | |
| 1356 – 1396 1396 – 1422 | Иван Срацимир Константин II Асен |
| История | средновековие, ренесанс |
| опит за възстановяване на Царство Видин-12.5.1443 г. | |
| Валута | Видиска Златица |
| Часова зона | UTC+3 |
| |
| Днес част от |  България Сърбия |
| Видинско царство в Общомедия | |
Видинско царство (1356 – 1365) редактиране
След смъртта на престолонаследника Михаил Асен, загинал в Битката при Ихтиман с турците през 1355 г., приемник на цар Иван Александър става вторият му син Иван Срацимир. Царят обаче предпочита сина си Иван Шишман (от еврейката Сара Теодора), който също е коронясан за съцар и подготвен да наследи властта в Търново.
Като компенсация Иван Срацимир получава Видинското деспотство. Според някои то още тогава е наречено Видинско царство, докато останалата част е позната като Търновско царство.
Унгарска окупация (1365 – 1369) редактиране
В началото на 1365 г. унгарският крал Лайош I Велики заплашва с война Влашкото и Молдовското княжество и владенията на Иван Срацимир. Князете на Влахия и Молдова се признават за унгарски васали, но видинският владетел отказва.
Начело на голяма войска Лайош I Велики нахлува във Видинско, завзема някои по-малки крепости, след което се насочва към Видин. Пред града унгарците са пресрещнати от яси (алани) измаелити, но са разбити и се оттеглят в крепостта. Обсадата започва на 30 май и завършва на 2 юни с превземането на Видин. Иван Срацимир и неговото семейство са пленени и заточени в крепостта Хумник в Хърватия, като са принудени да приемат католицизма. Завзетата област е превърнатата в „банат“ – унгарска административна област, управлявана от бан, подчинен на краля на Унгария. Населението насилствено е приобщено към западното християнство. Летописите посочват, че францискански монаси от манастира Олово в Босна, пристигнали в Чипровец през 1367 г. ,където получили първия си метох и веднага започнали изграждането на католическа църква.
През 1369 г. цар Иван Александър влиза в съюз с влашкия войвода Владислав I Влайку и отцепилия се деспот Добротица с цел освобождаване на Видин от унгарците. Влайку завзема Видин и го окупира за 6 месеца, но унгарският крал успява да си го възвърне. Той влиза в преговори с Иван Александър и се съгласява да му върне Видинската област, ако царят му даде дъщерите си за заложнички.
Към края на годината Видин отново е в български ръце. Иван Срацимир е освободен и се връща във владенията си. Българското население прогонва францисканските монаси.
Видинско царство (1369 – 1396) редактиране
На 17 февруари 1371 г. умира цар Иван Александър. Всеки от неговите наследници полубратя – Иван Срацимир и Иван Шишман, смята себе си за единствен законен цар на българите и не признава правата на другия. Титлата „В Христа Бога верен цар и самодържец на всички българи и гърци“ на бащата се ползва и от синовете му. Стига се до окончателно отделяне на Видин от останалите български земи и обособяването на Видинско царство.
Липсват сигурни сведения за военен сблъсък между Видинското и Търновското царство. Предполага се, че София е първоначално във владение на Иван Срацимир, а преминава към Иван Шишман през 1373 г. Не се изключва възможността зад нападението на влашкия войвода Дан I срещу Иван Шишман да стои видинският цар.
Иван Срацимир е син на Теодора Басараб, дъщеря на влашкия войвода Иванко Бесараб, а самият той е женен за първата си бртовчедка Ана Басараб, дъщеря на вуйчо му Никола Александър Басараб (брат на майка му). С Влашкото княжество поддържа традиционно приятелски отношения.
За да демонстрира пълната си независимост, Иван Срацимир къса отношенията си с българската Търновска патриаршия (1381). Видинският митрополит е сменен, като на негово място е поставен Касиян, предан на Цариградската патриаршия. По-късно е обвинен в убийство и е заменен с Йоасаф Бдински.
Поради най-отдалеченото му местоположение Видинското царство остава известно време незасегнато от османски нападения. Иван Срацимир не се намесва в борбата на Търновското царство срещу Османската империя.
С нарастване на османската заплаха, за да избегне евентуална агресия, Срацимир се признава за османски васал. Задължава се да изплаща ежегоден данък и да подпомага султана с военни сили, когато това бъде изискано от него.
След като падат Търновското царство и Добруджанското деспотство видинският цар е принуден да допусне османски гарнизон в столицата си през 1395 г. Оттогава е засвидетелствано пратеничество на видинския цар до турския управител на покореното Търново, оглавено от митрополит Йоасаф Бдински и престолонаследника Константин. Те измолват мощите на света Филотея Търновска и ги откарват във Видин.
През 1396 г. унгарският крал Сигизмунд I организира кръстоносен поход срещу османските турци. Когато армията му достига до Видин, Иван Срацимир с готовност отваря вратите на крепостта за кръстоносците. Предава османския гарнизон на Сигизмунд и всячески му съдейства, разчитайки с негова помощ да се избави от османската опека. Християнската армия е разгромена от султан Баязид I в битката при Никопол на 25 септември с.г.
След победата си султанът се отправя към Видин, за да се разправи с изменилия му васал. Иван Срацимир се явява пред султана, за да изяви покорството си, разчитайки на обещанията му, че ще бъде помилван. Баязид нарежда да бъде окован във вериги и отведен в Бурса. По-нататъшната съдба на Иван Срацимир е неизвестна. Предполага се, че или е удушен, или е прекарал остатъка от живота си в тъмница.
Видинско царство (1396 – 1422) редактиране
Според преобладаващата представа, падането на Видинското царство в ръцете на османците през 1396 г. слага край на Втората българска държава. Престолонаследникът Константин обаче успява да се спаси. В последващите години Константин, заедно с неговия първи братовчед – княз Фружин, (син на цар Иван Шишман), ще оглавят първото въстание (1404 – 1419) на българите срещу Османската империя. Някои историци като Пламен Павлов допускат, че Константин II Асен наследява баща си като цар (1397 – 1422), и контролира като васал част от българските земи, като някои държави го признават за цар на българите.[1]
Източници редактиране
- ↑ Павлов, Пламен. Цар Константин II Асен (1397 – 1422) – последният владетел на Средновековна България // LiterNet, 2006. Посетен на 27 януари 2011.
- „История на България. Том III. Втора българска държава“, Издателство на БАН, 1982 г.
- „Българските ханове и царе VII-XIV век“, Йордан Андреев, Държавно издателство „Д-р Петър Берон“, 1988 г.
- „От Галиполи до Лепанто. Балканите, Европа и османското нашествие 1354 – 1571 г.“, Христо Матанов и Румяна Михнева, издателство „Титиа“, София, 1998 г.
Исторически извори редактиране
- „Жития на сръбските крале и архиепископи“, Данило (архиепископ, сръбски книжовник от 14 век)
- „Похвално слово за Филотея Темнишка“, Йоасаф Бдински (видински митрополит, български книжовник от края на 14 – началото на 15 век)
- „Безименна българска хроника“, неизвестен автор от 15 век